Ревю “Под прикритие” (2011 TV)

Е ся му е*ах майката, копеуе!

Единственото нещо, което искам, е да гледам качествени продукции и това дали са американски, индийски или марсиански, ама въобще не ме интересува. Но, let’s face it, българите все още правят предимно шитове. “Под прикритие” на Димитър Митовски е голяма стъпка напред в пътешествието, наречено гледаем български сериал, но определено не е крайната точка. В него има елементи на шит, но и на професионално направен и премислен сериал. Вие преценете на кое ще обърнете внимание – за мен, просто компромисите са прекалено много.

Преди няколко години, българските телевизии загряха, че от сериали могат да се правят пари и със страстен устрем започнаха да бълват аматьорщини. Първата, по-забележима от които, беше сапунката “Забранена любов” на Nova TV. Очаквано, сериалът беше боклук, не можещ да се мери дори с аутсайдерите в аржентинските теленовели, така настървено обожавани от домакинки и пенсионерки (че и пенсионери) и с които бяхме засипвани денонощно от малкия екран. Освалдо Риос и Фернанда Ромеро засенчиха блясъка на янкита като Брад Пит и Анджелина Джоли. Вестник “ТВ Сага” се разпродаваше по-бързо и от “Труд”, а ако случайно  /не дай си боже/ bTV или Nova решат да преместят “Трима братя, три сестри” или “Вдовицата на мафията” по-рано сутринта, за да им се освободи време за някое ново публицистично предаване, зомбирани от ярост жени и мъже от всички възрасти /което е най-страшното/ започваха да пишат гневни петиции, защото, видиш ли, Армандо точно щял да се ожени за Росарио в следващите няколко епизода и да не го видят си е престъпление, от всякъде погледнато.

И, някак си, по между другото, турските сериали, в началото избутани като programme filler-и, треснаха в земята всяка конкуренция и на най-гледаната българска телевизия не ѝ остана нищо друго, освен да ги завърти в прайм тайма. Нормалният човек си е рекъл WTF?!?!, но, както е известно, повечето жители на тая планета са доста изтрещели, така че на мнозинството не само не му направи впечатление, ами просто се влюби в “професионално направените” турски продукции. Дойде ерата на Мехмед и Гюнюл. Куцо, кьораво и сакато се оправдаваше, че са му интересни, защото културата им е близка до нашата и с потекли лиги очакваше да разбере дали бебето на Нихат наистина е от Тузджан или безсрамната кучка е преспала с Авуз. А горките аржентинци си прибраха скапаните филмчета, защото просто вече не са модерни, отстъпвайки сцената на звездите на деня. И изведнъж на всеки втори българин започна да му пука дали Кавандж Татлату се е подстригал и какво го е накарало да вземе това епохално решение, променило съдбите на толкова много хора по света. И тогава дойде “Стъклен дом”.

Помня едно интервю, в което Яна Маринова, запитана за мнението си относно турските сериали, в пристъп на необяснима скромност, каза, че въпреки че смята, че те са направени много професионално, не би трябвало да има място за сравнение, защото те са класически теленовели, а “Стъклен дом” си е крими драма. Не знам колко процента от хората, гледали истински криминални драми, биха се съгласили с подобно твърдение, но е факт, че “Стъклен дом”, който при все, че въобще не струва, е още една крачка към нещо, което вече се надушваше във въздуха.

И то се нарича “Столичани в повече”.

Сега пък да не си помислите, че ми е харесал? О, боже, не! Но е знак, че има надежда. Имайки предвид първите няколко продукции, имаше реална опасност родните телевизионери да зациклят на едно място, така комфортно разположили се в лоното на сапунените опери. И “Столичани в повече” бидейки лека и приятна комедия, разчупи клишето и се надявам с масивния си успех да им отвори очите. 

Откъм техническа гледна точка, нещата също следват подобна градация. Продукциите на bTV са достойни за похвала откъм операторско майсторство. Разбира се, има и кусури, много от които са съсредоточени в озвучаването и специалните ефекти. Все още сме длъжни да слушаме реплики, сякаш извадени от “Речник на клишетата” и хуморът – най-важното в една комедия – някак си доста успешно ми убягва, но няма място за сравнение с предишните телевизионни експонати на българското анти ноу-хау.

Аа, само за протокола, рейтингът на сериала в IMDb е 8.8 – WTF?! Шовинисти!

И в тази цялата картинка, не ви ли се губи Майката на телевизията (или беше Телевизията майка)? Е, става ясно, че тя тихо си е чакала зад ъгъла, заложила бомбата и готова да сече рейтингови глави така, както го не е правила от времето, когато е била единствената телевизия. Хиърс къминг “Под прикритие”!

Още от както се заговори, че Димитър Митовски – замесен както в “Стъклен дом”, така и в “Мисия Лондон” – другият скорошен хит, само че пълнометражен – ще води и таз продукция, феновете му настръхнаха. Надеждите бяха за нещо от рода на CSI или Law and Order – нещо наистина криминално.

Дойде денят! Пилотният епизод, както се очакваше, имаше космически рейтинг. Но не беше нищо особено.

Технически, нещата са на завидно за българска продукция ниво, но все пак си смърдяха. Режисурата на моменти беше смешна, монтажът – накъсан, а сцените с бързо движещите се коли и пушещи комини на забързан каданс, дразнят гигантски. Щом свърши с дадена сюжетна линия, режисьорът пуска сцената с комините и доволно си потрива ръцете, защото си мисли, че е свършил някаква работа. После пак и после пак – Изключително непрофесионално отношение. Тъй като на един дъх ги изгледах и четирите излезли епизода, снощи сънувах кошмари с ходещи пушещи комини.

Друг изключителен проблем е озвучението – ниските тонове са толкова изкуствено завишени /и това съм го забелязал в много български продукции/, че всяко сърбане звучи като разбиващо се цунами, а въздишането – като ураган от 5-а степен. При високите звуци положението не е толкова зле и отново качеството е много по-добро от предишните “образци”, но пак някои реплики на актьорите са физически неразбираеми. Тя казва “Катя”, аз чувам “гадже”

Операторската работа обаче, ми направи изключително впечатление. Камерамените са свършили работата си доста добре и – да не повярваш – почти могат да си съперничат със задокеанските си колеги. Виждаме доста добре пресметнати и нестандартни ъгли на снимане, сцените са обхванати също невероятно добре. Движещата се камера понякога изневерява с малки недоглеждания, като например, когато влизат баретите и “поглеждаме” през мерника на единия, никой не е отчел, че за да има реализъм, камерата трябва да “трепери” – все едно човекът стъпва – все пак тая барета не е на инвалидна количка.  Да, “бели кахъри” ще кажете, ама така екипът ни показва на колко му пука за детайла – следователно за това дали иска/може да си свърши работата си както трябва. Още един пример за сбъркан детайл /който не е никак маловажен/ – интрото. Малко “щрак-щрак”, един пистолет, погледнат от двеста ъгъла и няколко евтинки ефекти на камерата и сме готови! Някои този път пък ще кажат – “Сигурно имат проблеми с бюджета”, ама това мен какво ме интересува?

И друг проблем – саундтракът. Рап колкото ти душа сака, както казваме по нашите ширини. Да, най-близко е до ума точно са това да го наблъскат, но малко оригиналност на никого не пречи! Тука малко ми иде положението като в началото на кариерата на Ханс Цимер, когато като го питали какво работи и той казвал – пиша музика за филми, събеседниците му го гледали с неразбиращ поглед – “Ама те не си ли идват автоматично с филма?”.

Редно е обаче, да отбележа, че във следващите епизоди  музиката ме изненада. Определено върви към по-добро.

За разлика от актьорската игра.

След като се разбра кой ще е в главната роля – Ивайло Захариев – той беше узвезден /нова дума/ на момента.  “Новият Калин Врачански” (което някои хора биха го сметнали за обида по всички параметри) крещяха всички, докато по-придирчивите (сред които и аз) останаха попарени от доста посредствената му игра. Да, не е пълна дупка, но определено аз не бих му връчил главната роля. В мащабните сцени се справя прилично /може би защото не го гледаме особено много в лицето/, но в близкия диалог е напълно нереалистичен. Захари Бахаров, например – всъщност най-известният актьор с роля в сериала – се справя къде-къде по-добре.

Всъщност, не можах да открия имената на повечето актьори, така че ще карам по роли. Туджаров – боса – също играе прилично, имайки предвид изключително клиширания му герой. Жена му, около която и се завързва този елемент от историята, който не мога да понасям, също е на ниво, макар по-ниско от предните двама. За останалите от каста също не мога да изкажа генерални забележки, освен за сервитьорката в бара на Джаро. Май някъде четох, че била чалгаджийка – определено ѝ личи от далеч. Не ѝ личи обаче, друго – да има каквито и да е заложби за актьорско майсторство /което би трябвало да се подразбира, но…/.

Накрая трябва да обърнем внимание и на самата история. В общи линии, тя сякаш е генерирана от компютърна програма, а не мислена от сценаристи, имащи се за нещо. Героят на Ивайло Захариев е двоен агент, заставен да се внедри в престъпна групировка, управлявана от “свръхинтелигентен мафиот – единственият прехвърлил педесетте” – Туджаров /Джаро/. Само че, една вечер преди същинското му присъединяване към Джаро да стане, той взема, че спасява една жена от някакъв вандал, прибиря я в апартамента си и магията се случва. Е, ама познайте! Ми тя е жената на Джаро! Следват престрелки, мащабни екшън сцени /които, редно е да се отбележи, изглеждат прекрасно/ и благоприлично количество кръв и разпилян по стената мозък.

Сериалът започва с нещо като добре измислена сцена – полиграфски тест на главния герой, в който той трябва да излъже определени въпроси без да бъде засечен – част от подготовката му като агент. Тук още си проличава актьорското бездарие на Захариев, а малчуганът, играещ по-ранната му версия, също не беше на висота дори за дете. Абе, разочароваха ме.

Като цяло, диалогът е зле. Даа, знам че няма как да няма клишета – то в какви американски продукции за стотици милиони долара ги има, та ние ли… Ама просто на моменти нещата прекалено много навлизат в зоната на здрача. Няма да говоря повече за това, защото хейтът е предостатъчен за една статия, ама просто ми знайте мнението – повечето реплики на героите са едни тлъсти и предсказуеми до мозъка на костите си клишета, които на моменти е изключително трудно да преглътнеш.

Може би най-големият плюс на “Под прикритие”, че наистина се опитва да подръжава на американските образци в жанра. Отдавна българските режисьори трябваше да се сетят, че да откриваш топлата вода на ново в тази индустрия е безсмислено и коства много пари. “Под прикритие” обаче си остава само това – една крачка по-напред, но не и това, към което всички се стремят.

И, пак за протокола, рейтингът на този сериал в IMDb е 9.5! Е, това вече е смешно

И един въпрос за изпроводяк, за вместо судоку – ще доживеем ли да видим наистина добър български сериал?

Жокер: Отговорът е с две букви.

Обобщена оценка на първите 4 епизода:

5.1/10

Влади Неколов