Ревю “The Sunset Limited” (2011)

Камерно съвършенство

Точно така – съвършенство. Това е един съвършен филм. Филм, показващ ни как идеята доминира бюджета. Филм, от който не бива да очакваш забавление, а размисъл. Размисъл за всичко и нищо, за самоубийството като единственият начин да изпълзиш от една бездънна яма, за Бог като единственият начин да продължиш да живееш. Размисъл за безнадеждността и липсата на надежда като ултимативният ти стимул да се предадеш. И да си починеш. От всичко и всички – включително от себе си. За вечни времена. Размисъл за Библията. Размисъл за безсмислието. Размисъл за “Сънсет лимитид” – последният избор на човек, видял света такъв, какъвто е. От безкомпромисното си начало, до последната многозначителна сцена, “The Sunset Limited” ще ви обвърже с героите си. И то толкова силно, че няма да искате да свършва.

Този филм може да бъде описан с едно изречение. “The Sunset Limited” е сблъсък на две истини с една едничка цел – да бъде изпълнена една житейска мисия. Оставете палтото и предразсъдъците си на закачалката и влезте в този камерен и прост свят. Свят на безсмислие и смисъл във всичко.

Нека обаче първо да преминем през техническите критерии, колкото и да ми е неприятно. Утешава ме фактът обаче, че за тях може да се каже много малко. Режисьор на “The Sunset Limited” е самият Томи Лий Джоунс, а сценарият, написан от Кормак МакКарти е базиран на негова пиеса. Всъщност е малко неточно да наречем това произведение кино. По-скоро става дума за телевизионен театър, но това не е важно. Операторската работа е перфектна и не се навира в очи там, където не е важна. Музиката е почти изоставена, но там, където е нужна, също е безупречна. Изключителна работа на Марко Белтрами.

Върху 91 минути перфектна (ама наистина перфектна) и завладяваща актьорска игра, историята може и да ви се стори, че не е добре разпределена и че, на моменти, темпото зависва, но изобщо не е така. Всичко следва една необходима градация, водеща до неизбежен край – монологът на Белия, който е един от любимите ми моменти във филми. Тряс – балонът се спуква и безсмислието лъсва – това е единственото послание, което ни се представя със замах, присъщ повече на фантастите, от колкото на хората, занимаващи се с лични драми – безсмислие.

“The Sunset Limited” като всеки наистина добър филм, повдига въпроси, на които не отговаря. Важна е личната инициатива. Това не е долнопробен екшън, в който си задължен да вземеш страна. Това е елементарен – и в простотата си, перфектен – разказ за всичко през призмата на двама човека. Вместо да се чудите кой е прав, ги изслушайте и вникнете в смисъла на думите им – тогава ще имате право да съдите.

Филмът ни показва един разговор. Разговор и нищо повече. Но, боже, какъв разговор само. Белият (Томи Лий Джоунс) – дълбоко убеден в безсмислието на живота и – което е по-лошото – в тезата, че ако накараш човек да не се страхува от смъртта, той не би живял и ден повече. Черният (Самюъл Л. Джаксън) пък, някак си успял да предотврати опитът му за самоубийство, е силно вярващ бивш затворник с природен интелект, но все пак – силно ограничен поглед върху света. Той го кани в апартамента си, убеден, че е способен да му помогне и да му покаже верният път, който – според него – е пътят към Бог. И за това той си има лична причина. И това е мотивът за дисбаланса в мирогледите – Черният се е превърнал в отдаден последовател на Иисус след една много лична затворническа история. Той не е стигнал до Него, в следствие на философски заключения и дедукция. Просто си лежал там, закърпен от 280 шева и Бог му проговорил. Докато убежденията на Белия не са плод на лично преживяване – отнело му е много време, но накрая е видял светът такъв какъвто е – трудов лагер, в който по няколко човека на ден, на случаен принцип – биват екзекутирани. И че щастието е плод на субективни илюзии, без които не бихме издържали и ден повече. От това разбираме, че Белият трябва да има превъзходство по дифолт, защото неговите причина са по-всеобхватни, по-елегантни. Само че самият той опровергава това твърдение с една гениална мисъл – образованието прави светът личен. Следователно, образованието, ако, разбира се, направи това, за което е проектирано (да ни покаже светът такъв, какъвто е), би довело до една единствена крайна точка – Сънсет лимитид. В крайна сметка, простотата и невежеството на хората – техните алюзии и мечти – са единственото нещо, което ги приковава за платформата когато идва влак. А Белият е освободен от тях. Та какво му остава? Черният обаче, излиза с един почти необорим довод – мотивът за безсмислието на подобни възгледи. Какъв е смисълът от това да разбираш светът по този начин, ако единственото нещо, до което може да те докара това мислене, е Сънсет лимитид (като метафора за самоубийството)? Ами няма. Но все някой трябва да мисли така, нали?

Следва най-щекотливата тема – мотивът за братството, религията, Библията и умората от вечния живот. Черният не нарича хората “хора”. За него всички за братя. Братя, които трябва да обичаш безусловно, за да получиш “единственото, което всеки човек иска – обичта на Бог” и единственото, което трябва да направиш, за да получиш вечен живот. А кому е нужен вечен живот? Да бъдеш с хората, които си обичал приживе, е, на пръв поглед прекрасно, но замислиш ли се, е най-ужасният кошмар. Да бъдеш с майка си без презумпцията за смърт е доста по-ужасно от това да умре (казах ви да оставите предразсъдъците си). А това е единственото нещо, за което те подготвя религията – за още лъжи, илюзии и обещания. За още хора, за по-голямо общество. Ами ако мразиш обществото. Ами ако мечтаеш за мир, мрак и самота? Би ли искал да бъдеш обичан от бог на такава религия?

Да, всичко изглежда много просто, но така ли е? На ред е мотивът за черно-бялата реалност. Още с таглайна си “Nothing is Ever Black or White”, МакКарти си позволява да опонира на свой герой – Черния – който смята, че е точно така. Че всичко е много просто и няма смисъл да се опитваш да разбереш живота – просто следвай Библията. Следвай Бог. И, всъщност, в това има някакъв смисъл. Защото, ако си отдаден напълно на Бог, не би трябвало да се опитваш да го разбереш (а, за да се опиташ да разбереш света, трябва първо да разбереш създателя му), защото това би го обидило. Че кой си ти, че да се сравняваш с Него? Щом го пише в Библията, значи е така. И нищо повече. Ако обаче, презумпцията за Бог не ти е нужна, няма нищо, което да те спира да мислиш. А мисленето явно довежда само да едно. Да, познахте – до Сънсет лимитид. И със сигурност Белият знае това. Защо обаче, не си тръгва веднага, а остава да говор  с Черния толкова време? Защо, въпреки че много пъти смята да си тръгне, не го прави? Защо смята, че му е длъжник?

Да не би Черният – този толкова ограничен, дори прост на пръв поглед човек – е успял за малко да му даде – да за малко, но все пак… – единственото, което му липсва – надежда? Или просо е мил? На този въпрос не успях да намеря отговор. Другият обаче – защо Черния така отчаяно иска да го задържи колкото се може повече – е далеч по-лесен за разгадаване. “Ако не беше милостта на Бог, ти не би оживял” – това е гласът, който внушава житейската му мисия в онзи ден между живота и смъртта. Това става смисълът на живота му. И ако не помогне на Белият да открие своя, той няма да изпълни своя. И ще се превърне във същия депресиран старец, с който говори. Страх го е. Смисълът на живота му се кани да скочи под “Сънсет лимитид” и той ще направи всичко, за да го спре.

“Nothing is Ever Black or White”. Може би МакКарти е прав. Може би е в природата на истината да е сива. Или, може би, това е последната илюзия, стояща между нас и Сънсет лимитид. Вие решете. Но, ей богу, гледайте този филм.

Крайна оценка:

10/10

Влади Неколов