Първи тийзър на “The Hunger Games” (+ Неколов’с РД)

Неслучайно от дни мъмря на всички около мен колко много ми е харесала първата книга от трилогията на Сюзан Колинс “Игрите на глада”. “Най-доброто нещо, което съм чел от много време”, “Не можах да я оставя и през нощта”, като внимателно натъртвах факта, че съм прочел само първата книга от трилогията. И днес се събуждам с очакване, че някой е чул воплите ми от дни и се е сетил, че имам рожден ден, ама нейсе. Нищо де, то напоследък е модерно да се дават пари (традиция, която, по принцип, подкрепям неотменно), така че просто ще трябва аз да ида и да си ги купя.

Виж, явно Гари Рос не ме е забравил и ме удостои с единственият непаричен подарък, който получих досега – първият тийзър на хюджли антисипейтед екранизацията му по първата книга. И понеже съм си с добра душица, ще го споделя със света, да му се порадвате и вие:

Е, да, можеше да ми предложи нещо по-интересно от Катнис, тичаща в гората (макар, това горе-долу да се случва в половината книга) –, което всъщност е най-голямото ми опасение към филма като цяло – изисква се доста майсторлък на ниво сценарий, като за начало, защото книгата е писана от първо лице, без особено много диалог. И не съм сигурен, че режисьорът на филма, чиято рекламна кампания изроди най-грозния постер, правен някога (цък), ще се справи. Ако успее обаче, от този филм ще стане истински касоразбивач. За повече, ме е страх да мечтая.

Music In Brief: Circuital – My Morning Jacket (2011)

жанр: PPEE (progressive, psychеdelic, experimental, electronic) Space Rock на макс

Музикантите са странни птици. Трябва ли ви доказателство? Ами вижте обложката на новият албум на кънтри/блус/инди бандата от Кентъки My Morning Jacket. Туй луминесцентно зелено око, сякаш излязло от клип на Лейди Гага, всъщност е плод на едно психеделично преживяване на фронтмена Джим Джеймс (да, това е псевдоним), докато му оперират окото. В интервю за Rolling Stone, той описва преживяването като мечтата на всяко наркоманче, търсещо трансцедентални преживявания: “Цялото нещо е толкова странно. Някой ти разрязва окото и започва да го гори с лазер. Един обръч от бели светлини се спуска към окото ти и усещаш всмукване, все едно докторът е набутал очната ти ябълка в главата, губиш цялото си зрение и започваш да се задъхваш. След това гледаш машината, с която ще ти горят окото, а на нея има една зелена точка, в която трябва да се съсредоточиш; над нея има още две-три дигитални точки и стаята е тъмна. Опитваш се да фокусираш зелената точка и докторът разтваря окото ти, а трите точки се сливат в някакъв гигантски сноп от психеделични цветове. После пускат лазерите и можеш да подушиш как гори окото ти – всъщност мирише добре, като тамян примерно…” Казах ви!  Човечецът толкова бил шашнат на другия ден, че седнал и написал “Victory Dance” – въртеливи китарни аспержи се сливат с виенето му в лъскаво басово бръмчене в стил Radiohead. “Hey there, I’m flying up above / Looking down on the tired earth… / Speaking through you, speaking to you / From all of heaven’s possibilities” и това ако не е търсене на космическо съвършенство, здраве му кажи!

По принцип обожавам бандите с амбиции. Историята е доказала, че всяка велика група в началото не е имала нищо друго, освен мечтата да е най-великото нещо, пръквало се на този свят. Добрата музика идва само, когато се целиш нависоко и размиваш границите между жанровете и Circuital е поредното доказателство за това. В този албум има от всичко по много – от хард рок китарни рифове и вокални увивания ала Джими Пейдж, до класически хепинес балади и поп синтезатори. Но някак си, всичко е там, където трябва да е, макар на моменти, да е леко прекалено отнесено (което, предполагам, не вАжи, ако се слуша в компанията на един дебел масур).

1. Victory Dance
2. Circuital
3. The Day Is Coming
4. Wonderful (The Way I Feel)
5. Outta My System
6. Holdin On To Black Metal
7. First Light
8. You Wanna Freak Out
9. Slow Slow Tune
10. Movin Away   

Крайна оценка:

7.9/10

Влади Неколов

Ревю “Breaking Bad ” (2008 – 2011, TV)

Да, знам, че от седмици седи “Falling Skies” като следващо ревю и аз сериозно си бях намислил да го изгледам целия, въпреки неуспешният ми първи опит преди няколко седмици. Пуснах си пилота и зачаках да се случи нещо… след около половин час обаче отново не издържах, изключих  го и заличих напълно следите от него. Голямата грешка на TNT е, че са събрали първите два епизода – просто перспективата, че имам да гледам още час и половина от този романтичен бълвоч, единствената роля на извънземните в който, е отчаян опит от страна на продуцентите да залъжат някой заблуден фен на фантастиката, ме прекърши. Макар ревюто на поредното доказателство, че Спилбърг не е това, което беше, от начало да си беше замислено като класически хейт, реших, че вместо да рискувам с появата на суицидни мисли, е по-добре да ми запозная с нещо, което наистина си струва.

Върху следващите редове залагам цялата си мижава репутация на арт блогър  – “Breaking Bad” на AMC е една от най-добрите телевизионни продукции, случили се през последното десетилетие, изградена върху най-майсторски написания сценарий и включваща в себе си играта на най-добрият телевизионен актьор, работещ в момента. И не защото “Breaking Bad” издига телевизионния медиум до нови артистични висоти, не защото ни представя уникална и неизпробвана фабула и не защото всеки негов епизод е изпълнен със неочаквани обрати, сюрпризиращи зрителя, а защото залага на бруталния реализъм, на съспенса и натрупващото се напрежение. Винс Гилиган успява да разпердушини и съшие наново представата ни за наистина добра продукция. Изключителната наситеност на събития е постигната без ни най-малко да се ощетява драмата и character development-а. Героите са невероятно интересни за разучаване и толкова сложни, че върху всеки един от тях може да се завърти отделен спин-оф, а сюжетите са толкова толкова прецизно вплетени един в друг, че постигат наситеност на общия образ, недостижима за повечето продукции.

Ревю “Бобърът” (2011)

Mel Gibson At His Best

Страшно много драми са задвижвани главно от психическото състояние на своите герои. Това е ниша в изкуството, почти толкова благодатна за разработване, колкото е и любовта – както в самият филм се споменава, хората обичат кризи, стига да не им се случват на тях. От тази гледна точка, “The Beaver” предлага нещо ново, защото, макар да е построен върху същата тема, все пак, ни разказва за един човек, който си говори с плюшена играчка-бобър. Наистина можеш да направиш филм за всичко, стига, разбира се, да можеш да правиш филми.

Въпреки оригиналната история обаче, “The Beaver” си остава една добре заснета второкласна драмичка… или изключително зле заснета първокласна… която успява да се докаже едва в предпоследния момент. За жалост, не само, че Джоди Фостър отново ни показва, че не става за режисьор, но и играта ѝ тук е потресаващо патетична за нейните стандарти. Темпото на филма е изключително неравномерно, краят е наситен с емоция, докато началото си е направо стерилно. Но неземната игра на Мел Гибсън оправдава гледането му на сто процента.

Batwing?

Хаха, пак се започва! Истерията около “The Dark Knight” още не е спряла да кънти в ушите ми, а вече започва да се говори за “The Dark Knight Rises”.  Преди време беше разпространен първият тийзър постер (който можете да видите по-долу) и вече започнаха да изтичат шпионски кадри от Питсбърг, където се снима дългоочаквания завършен на супер-успешната трилогия на Кристофър Нолън. Някой си Рос Петрочели, щракнал някакъв летателен  апарат, за който вече се спекулира, че е Batwing – филмовата версия на “изтребителя” на Батман, за който отдавна се говори:

 

Засега нищо не се знае – излишно е да казвам, че това въобще може да не е това, което си мислим.

Ето и приличния постер, който ви обещах:

“The Dark Knight Rises” ще е по кината от 20 юли 2012 и, както обеща Нолан, ще е изцяло в 2D. В главните роли Том Харди, Ан Хатауей, Крисчън Бейл и Гари Олдман.

In Brief: “Submarine” (2011)

Просто удоволствие

С този филм Ви представям новата си рубрика”In Brief”, която ще включва кратки, ревюта на филми, заслужаващи вниманието Ви. Целта е  да пиша по-често за повече филми и тъй като коментарът в размерите на нормално ревю отнема малко повече време, ще се опитам да синтезирам основното във по-кратка форма.

Всеизвестен факт е, че англичаните са по-добрата част от човечеството. Те са отговорни за почти всичко хубаво на тоя свят – Лед Цепелин, Хари Потър и, да се свети името ѝ, Нейно величество дъ Куийн. Как да не ги боготвориш? В този дух, “Submarine” се представя като един типичен британски представител (и като абсолютно нетипичен холивудски) – прекрасен е. Не спирам да се чудя как от един пъпчив монолог, режисьорът Ричард Айоуд е успял да направи първокласен филм, възвеличаващ артистичния минимализъм и симбиозата емоция-картина. Филм, който е едновременно многопластова драма за съзряването и проста комедия за ежедневието на един британски тийнейджър. И, не на последно място, филм с почти перфектна игра. Та, някой да има желание да ме спонсорира с еднопосочен билет до Лондон?

“Submarine” е колкото лична и затрогваща, толкова смешна и разтоварваща история за един 15 годишен британски поданик, опитващ се да се справи с трудната възраст, капризите на първото гадже и разпадащото се семейство. Няма да загубите нищо, ако го гледате, освен възможността да намерите близък до емоционалността си филм, който ще заобичате безусловно. Знам, че този филм заслужава много повече от два параграфа текст, но няма какво да кажа, освен: гледайте го и решете за себе си.

Крайна  оценка:

7.5/10

Влади Неколов