Angels in America / Ангели в Америка (2003)

Или “The Angels who made CI,I,INEMA”

Don’t може би много лесно се впечатлявам. Може би наистина ми трябва малко, за да нарека нещо шедьовър. Особено в телевизията. Може би маската на критик, която си слагам всеки път, когато гледам нещо, е започнала да ми изневерява и да търси едни и същи повтарящи се мотиви, подсказващи ми дали нещо е качествено… което не е правилно. Може и да казвам тази дума твърде лекомислено, да награждавам, да съграждам и разрушавам твърде бързо. Може би думите “най-доброто нещо, правено някога” вече не значат особено много за мен и имат твърде кратък срок на годност. Но ми е толкова трудно да се удържа да дам на “Angels in America” оценка 11/10, че е почти нечовешко. Звучи тъпо, нали? Кой би дал на нещо единадесет по десетобална скала? Може би детето. Детето, което лесно се впечатлява, незачита граници и мисли, че е много остроумно да направиш нещо шантаво, нещо нередно, нещо… хитро. Да изхитриш живота – само дете би си помислило, че е възможно. /И то твърде малко дете, защото повечето от нас научават на твърде крехка възраст трудната истина, че ако се ебаваш с живота, накрая ти излизаш преебания…/ the.

Полунощ в Париж / Midnight in Paris (2011)

Като да гледаш порно

Да кажеш, че в този филм Уди Алън прави любов с Париж , би било твърде изискано понятие за бруталния животински зекс, който ни се представя в “Midnight in Paris”. От безобидното и леко наивно 4-минутното интро с eye-candy пейзажи от френската столица, Алън стига до там – безцеремонно да погази всякакви физични закони само и само да ни удостои с красотата му, не увяхваща във времето. Но “Midnight in Paris” е всичко друго, но не и фантастика. Той е от странната порода на наистина добрите филми, които взимат по малко от всеки жанр, който им е нужен и го омесват здравата, за да получат желания резултат. Двама тази година успяха (Алън и Триер), третият се провали с гръм и трясък (Малик). Леката като перце приказка за Париж и неговите диаманти е най-лесносмилаемият от трите. Лошото е обаче, че понякога си позволява да е твърде повърхностен.

Първи поглед към “The Devil Inside”

Уилям Брент и Матю Патерман стоят зад нещото, което може да се окаже бокс офис наследникът на “Paranormal Activity” франчайса. Не сме чували много за новия хорър, който подготвят от Paramount Pictures, но това из абаут то чейндж, защото тези дни започва официалната му кампания – в петък вечер беше открита Facebook страница на филма, вчера дебютираха кратичък, но любопитен тийзър и постер, който мен лично много ме радва, а за утре е насрочена премиерата на трейлъра.

По един параграф за: “Homeland”, “American Horror Story” и “Terra Nova”

Fall TV PIlots

Terra Nova (2011)

От отдавна се заприказва за “Terra Nova” и то – с доста висок интензитет. И нищо чудно – това е проектЪТ на Fox и Спилбърг за тази година. С бюджет от средно $4M на епизод и толкова амбициозни ефекти, че трябваше да отложат премиерата с четири месеца, за да ги завършат, “Terra Nova” заяви високи амбиции, но, за жалост, не успя да ги оправдае. Създатели на сериала са Крейг Силвърстейн (Nikita, Bones) и Кели Марсел, за която това е дебют в телевизията. Продуценти са Негово комерсиално величество Стивън Спилбърг и още 17 знайни и незнайни войни, справили се успешно със задачата да направят от тази обещаваща фантастика поредната лигава семейна драма.

Ревю ”Don’t Be Afraid of the Dark” (2010)

Yeah, the dark isn’t scary… but it’s highly entertaining

Казвам направо, защото предусещам, че ще срещна отпор с това си изявление –  “Don’t Be Afraid of the Dark” е най-добрият хорър за годината. Това изобщо не значи, е най-добрият филм за годината, разбира се. Просто показва, че в момента не е нужно особено много, за да направиш добър филм на ужасите. Не знам дали защото не се иска много от него или защото нивото на жанра е изключително ниско напоследък, но макар да е бъкан с клишета и изтъркани теми и макар на моменти ужасно много да прилича на типичната средняшка холивудска боза, “Don’t Be Afraid of the Dark” работи целенасочено върху атмосферата си и за разлика от повечето хоръри напоследък, не залага на шока, а на съспенса и напрежението. Аз даже бих го класифицирал по-скоро като трилър, защото, въпреки няколкото наистина плашещи моменти, ще сбъркате ако очаквате от него изправящи косата преживявания.

Пина

Танцувай, танцувай…

Дали е театър…

Когато душата – от най-затънтените си кътчета и дебри – проговори, светът се променя. Когато сърцето затупти с ритъма на музиката, когато очите си представят цяла вселена в едно единствено платно, когато умът се изгуби блажено в дебрите на книгата, когато всички сетива заедно претворяват неповторими усещания в киносалона. Това е истинско изкуство. А работата на Пина Бауш просто не може да се определи по друг начин. Тя не се водеше от жанрови ограничения, тя създаде такива. Тя ни разкри цялата си душа, дарявайки ни с толкова много красота, че чак боли. Нейният Театър на Танца се превърна във въплъщение на самата емоция, на самото усещане, на самата страст. На нейната пълнокръвна същност. А “Pina” на Вим Вендерс е същата тази страст, същото това усещане, само че с още един бонус – силата на Киното.