Margin Call (2011)

Качествен трилър с леки нотки на престараване

Помните ли как в Черния списък за 2009 година под номер две стоеше The Social Network – с две прости изречения беше написано, че филмът проследява пътя на Марк Зукербърг към изграждането на Facebook? Кой тогава не е имал притеснения – дори съвсем малки – че няма да излезе нищо от него, дори след като се разбра, че Дейвид Финчър ще режисира… А то какво взе, че се получи. Много сценарии, на които не е било обърнато внимание навреме и са били продуцирани само заради тази ежегодно издавана класация, са постигали невероятен комерсиален успех, други пък са жънели похвали сред критиката. И понеже вече почти стана време за следващата класация (която ще излезе на 9 декември), тук ще отбележим един от недооценените за миналата година – Margin Call. “Последните 24-часа на Lehman Brothers” – не-особено-хайпващото описание явно не е било достатъчно на продуцентските студия, но пък мястото в топ 10 на списъка накрая взело превес и убедило Before The Door Pictures да дадат скромните 3 милиона и малко на J.C. Chandor да си направи филмчето. И филмчето взело, че се оказало доста класен трилър, изпъкващ с харизматичната игра на едни от най-добрите в занаята и умно написан сценарий, който може на моменти да залита в твърде отъпкани пътеки, но през повечето време удържа фронта с удивителна лекота.

Камерният трилър винаги е бил един от най-синефилските жанрове. Малкият бюджет и липсата на какъвто и да е хайп (в повечето случаи) логично довеждат до това тези филми да разчитат на добри сценарии, сложни герои и остроумна драма. И когато тези три неща наистина са налице, какво повече може да искаш? Работата е там, че не можем да сме напълно положителни, че Margin Call наистина ги притежава. Да, имаме добър – не перфектен – сценарий. Чандър е подходил много документалистично към историята, без да я украсява до гротескност и без да се опитва да достигне до по-широка публика, използвайки евтина драма, която подобна история едва ли би понесла. Имаме обаче – и понякога са твърде чести – така наречените залитания в комерсиалното, които правят филма с една идейка по-евтин. Реплики от рода на “На прага сме на исторически момент, дами и господа”, които, ако не бяха изречени от истински майстори на това изкуство, щяха да звучат ужасно фалшиво, се намират и то – нерядко. В изграждането на героите също имаме подобни кахъри, като например – големият шеф, както винаги, е представен като безскрупулен тиранин, а младият стажант – като недооценен гений. Разбира се, тук става за дума за филм, базиран на истинска история, но плиткостта на героите определено не е нещо, за което трябва да виним реалността.

Атмосферата, както казах, е дълбоко камерна. Да има най-много три-четири сцени на открито, останалото действие се развива в сградата на финансовата институция, която се превръща в същински ад, след като младият Питър Съливан /Закари Куинто/ –стажант в рисковия отдел — разбира, че банката е изправена пред страшно трудни времена. В края на работния ден, той преглежда работата на току-що уволненият си шеф, който му завещава флашка с “нещо, върху което работи”. Оказва се, че това “нещо” са изчисления, според които банката съвсем скоро ще трябва да се справя със загуби от чудовищен мащаб. Съливан веднага бие тревога и скоро целият борд на директорите е събран, за да обсъдят как да реагират. Филмът целенасочено залага на шоковите ситуации, в които поставя героите си и които са подобаващо напрегнати за мащаба си, от една страна – защото експлоатират тема, за която на всички ни пука, но и защото са майсторски проследени.

Но това определено не е достатъчно. Истинският коз на Margin Call е звездният му каст, който успява да прихване вниманието ти от първата секунда и безкомпромисно те разтърсва с уникално… развлекателната си игра. Да, не може да се каже, че който и да е от актьорите тук прави най-доброто си изпълнение, но дори фактът, че Чандър е заложил на легенди като Джеръми Айрънс и Кевин Спейси, които – на всичко отгоре – изключително добре се вписват в персонажите си, на мен ми стига. Да кажеш, че тези двамата просто вдигат класата на филма, би било малко. Те го изнасят! По невероятен начин. Спейси играе ветеранът в бизнеса, който предусеща бъдещият фалит и се опитва да предупреди Тулд /Айрънс/ – големият шеф, но той вижда бързото разпродаване като единственият възможен изход от кашата, в която са затънали. Двамата вкарват живот и остроумие в характерите на героите си, които Чандър не би могъл да пресъздаде на хартия ако ще да надува бузи и да сумти до по-другата година. Това е нещото, което прави Margin Call един от филмите на годината и това е нещото, заради което 10-тото място в личният ми топ10 за годината е запазено за него.

В заключение, дебютът на Джей Си Чандър на големия екран може да се определи като сполучлив без напълно никакви огризения. Margin Call е развлекателен и умен трилър от ранга на Писател в сянка, с който ще си прекарате приятни 107 минути. Леко са ми далечни напъните на задокеанската критика да го определи като най-адекватният поглед върху началото на кризата, но е напълно резонно да се каже, че филмът се справя със задачата да представи виновниците за това в една по-различна светлина – в тази на обикновени човешки същества, намеци за което се намират доста често. Не виждам какво толкова да не му харесате на този филм.

Крайна оценка:

8/10

Влади Неколов