Най-добрите 10 саундтрака на 2011, част втора

И без това се получи леееко дългичко, за това да минаваме по същество.Представям ви най-най-най-доброто, което филмовата музика предложи тази година:

5. War Horse – John Williams

Джон Уилямс обича да ни телепортира на всякакви места! Ама не по начина на Стар трек, а наистина! Не случайно първият трак от саундтракът му към другия филм на Спилбърг за годината “War Horse”, който всъщност е най-доброто музикално “нещо”, излязло от ръцете на дядката след третия Хари Потър, се казва “Dartmor, 1912” – изрично ни е казано – там и по това време музиката ми трябва да ви отведе. Ако успее, значи и аз съм успял. А дали, според вас, успява? Композицията започва с висока флейта, която придава онова чувство за селска първобитност и старинност, после се включват плавните струнни, които моделират това чувство и му придават ново измерение – на носталгия по родното. И ето как само с няколко такта, Уилямс прави това, което повечето съвременни композитори не успяват с цял скор. Докато се размекваш под вълшебните звуци на щастие и тъга по дома, изведнъж идват ниските струнни, които сякаш ти говорят: “хей, задава се война!” Да, напълно вярно е да се каже, че този саундтрак нашепва. Майсторлък, хора! Това е самата истина – Уилямс го има в излишъци. И все още е способен да прави големи неща.

Напълно възможно е саундтракът да се стори муден (да не кажа скучен) на някои хора, но според мен, това се дължи главно на основната цел, която Уилямс си е поставил – да намери магията в музиката. Той целенасочено търси онази малка нотка, която доста често е улавял в миналото и която е нужна на лиричен филм като “War Horse”. Подобен филм има нужда от скор, който чувства и точно той би му дал разрешението да бъде лиричен. “Seeding, and Horse Vs. Car” точно описва това, което искам да кажа – композицията като че е диша сама, като че има персонална идентичност, която позволява на филма да търси чрез поетичността онази вратичка в душите ни, за която за дълго време само Спилбърг имаше ключ.

“War Horse” е красива и класна музика. Както всяко произведение на Уилямс, само времето може да каже дали тя ще застане редом до най-епохалните произведения на великия композитор. Засега, аз просто мога да кажа, че се почувствах специално, слушайки я.

Ключови тракове: Dartmoor, 1912, Bringing Joey Home, and Bonding, Seeding, and Horse vs. Car, Remembering Emily, and Finale, The Homecoming

 

4. W.E. – Abel Korzeniowski

Абел Корженьовски е нежният революционер на филмовата музика. С неговите провлачени и емоционални цигулкови сола, с неговото почти повсеместно легато и т.н. Не е пресилено да се каже, че “A Single Men” е един от най-важните саундтраци, писани през последните години, защото с него бе достигнат един почти мистичен връх на евокативност и емоционална обремененост (и, напълно естествено, се размина без почти никакви награди). Технически, саундтракът не е нищо особено, но всяка нотичка от него навява определено настроение, всеки такт е там с мисъл и значение, всяка композиция е практически колкото автономна, толкова и въплъщение на приемствеността, тази толкова важна приемственост, без която не би могъл да направиш нищо в занаята. Не е тайна, че Том Форд е имал доста строги изисквания и до голяма степен е ограничил креативността на поляка, но в “W.E.” (един филм, който най-вероятно не заслужава саундтрака си) Мадона му дава ПЪЛНА свобода на изразяване. И резултата е шедьовър.

До голяма степен музиката в “W.E” може да се определени като широко репетитивна, но най-вече – музика със собствена идентичност и душа. Корженьовски варира от типичните за него ярки цигулки, до несвойствено широко използване на духови. Имаме акордеон и пиано и почти всичко, което 60-членния оркестър може да предложи. Най-главната отличителна черта на скора е тази, която намираме в почти всяка работа на композитора – изразителните до безбожност цигулки. Корженьовски май ще е като да има най-изразителните и емоционални цигулки в Холивуд. Като цяло, струнните са най-застъпената оркестрална секция тук, което чудесно може да се опише от “Fight” – надбягващи се виоли на фона на тежките контрабаси. Още нещо, което е напълно задължително да се отбележи е, че тъй като филмът е ситуиран в различни времеви периоди, Корженьовски е използвал и нетрадиционна електрическа китара, за да подчертае времевите скокове. Това придава на скора му онази комплексност и емоционална дълбочина, на която се насладихме в “A Single Men” и която е от нещата, които правят и тази музика прекрасна.

Композицията е крайно проста и схематична, което също навява препратки към миналата му работа, и което, каква ирония, всъщност е една от малкото директни инструкции на Мадона – опасявала се е женицата, че тъй като става дума за класически трениран композитор, поляка може да вземе да се вживее много и да “премисли” музиката – “Това не е филм, на който му трябват сложни контрапункти и модулации”, казва тя. А дали не е редно да споменем, че това положително не е и филм, на който му е нужен саундтрак от такава класа?

Ключови тракове: Six Hours, Duchess Of Windsor, Security Office 1, I Will Follow You, Part 1, Evgeni Date 1, Auction 1

 

3. Drive – Various Artist

Следващите три саундтрака заслужават, по всички параметри, да се нарекат постижение в някакъв смисъл. Защото ще видите, че всеки от тях е крайно различен, поставя си коренно противоположни цели, но това, което ги обединява е, че ги изпълняват безкомпромисно. Започваме с “Drive” и с оназ монетка, която пада в касата на уличния телефон, чуваме сигнал ‘свободно’ и изведнъж зазвучава красота! Това класическо хитово звучене на “Nightcall” на Kavinsky & Lovefoxxx просто не можеше по-добре да се впише в атмосферата на филма, да си кажем честно – то, донякъде, я и създаде. Всъщност, условно можем да разделим албума на две части – компилация от песни на гост-музиканти и същинския скор на Клиф Мартинес, който никога не е завземал особено сериозна част от полезрението ми. Музиката му към “Drive” може на първо слушане да ви се стори леко отвеяна и амбиент на моменти, но това само при условие, че я слушате “на сухо” – без визионерския бекграунд на Николас Виндинг Рефн, което тук би било неправилно, защото не толкова стойността на музиката като автономно преживяване (разбира се, тук нямам в предвид електропоп частта от скора), колкото съвокуплението ѝ с филма и артистичното изрУдче, което се ражда от този акт, правят саундтрака не просто интересен, а велик. Защото “Drive” (да, онова с розовичкото заглавие, което се подлъга да гледаш, очаквайки “нормален” филм, а взе че получи ДЪ бИГЕСТ боза в живота си) е филмът с най-истинска и осезаема атмосфера на 2011. Защото година, след като гледаш произволен филм, не би се сетил за него посмъртно, освен ако е не се е запечатал в съзнанието ти с нещо уникално и истински свое. И “Drive” има всички шансове да бъде запомнен за дълго. Музиката му – също.

Но да се върнем на dency частта, защото ще е гигантическа грехота да пропуснем такава ловлинес като “A Real Herro” на College & Electric Youth. Онова “real huuman beeeeing” все още кънти в ушите ми без особени намерения да спира в скоро време. Като цяло всички песни следват стриктно пътеката, по която тръгва Рефн в “Drive” с основният си герой – под привидно спокойна повърхност (бавен ритъм и провлачени вокали) се крие нещо изненадващо, което е всичко друго, но не и спокойно. Басовете в “A Real Herro” толкова много вървят с Гослинг зад волана та чак създават впечатлението, че чуството да караш на подобна музика просто трябва да се изпита. После идва “Oh My Love”, с което вече напълно убедено мога да заявя – това беше годината на ретро препратките и реверансите към отминалото старо.

И “Drive” yet again доказа, че е напълно възможно в модерната музика към филми, да изпееш песен в стил Франк Синатра и все пак да си най-горещият electronic саундтрак на годината.

Ключови тракове: Nightcall, A Real Hero, Tick of the Clock, I Drive, After The Chase, Bride of Deluxe

 

2. The Artist – Ludovic Bource

Ето това вече е нещо гигантско!

Трябва да призная, че съм много бос на тема Людовик Бурсе. То така като му гледам филмографията, няма и много за запознаване. Ще е напълно безопасно да се каже, че това е първата важна работа на французина и то каква само! Масивно произведение, което трябва да размекне краката на всеки, който смята, че класическата музика все още значи нещо. А за останалите – поне трябва да предизвика огромно интелектуално уважение. Препратките към 19 век са очевидни и са едно от нещата, които помагат “The Artist” да е перфектният саундтрак към филма си – едно живо и дишащо копие на музиката от ранната Златна ера на киното – възстановена в такъв откачалски детайл, че чак да се разплачеш. Все още се чудя как толкова… неизвестен композитор (от което предполагам известна несигурност в себе си) е успял да измайстори такава величествена музика, такъв пълнокръвен реверанс към старото. Времето на Макс Щайнер и Алфред Нюман.

Технически, скорът е просто великолепен. Ярък и изразителен, той никога не е “страдал” от презумпцията да бъде subtle, а тъкмо обратното. Цялостното настроение е щастливо, енергично и търсещо, сякаш постоянно копнее да е на преден план, да е главният герой. И филм като “The Artist” му го позволява като никой друг в най-модерната история на киното. Невероятната наситеност на желания, настроения и страсти ни става кристална ясна от темата, обвързана с главният герой Джордж Валънтайн – енергична, свежа и интоксикираща ксилофонна мелодия, каквато не е била чувана от десетилетия.

Саундтракът започва с “The Artist Overture”, която ни натрася първичната мощ на 80-членния Филхармоничен оркестър на Фландрия. Темпото е бавно а музиката – мощна – типична препратка към епичните теми на големите продуцентски къщи, с които откриват филмите си и точно като тях – всичко завършва с едно масивно кресчендо. След него се редят едно след друго все потресаващо носталгични композиции, като “Pretty Peppy”, в която духовите сякаш си говорят – една също много характерна техника за музиката от Златната ера. Фанфарите са тук, елегантните хармонии – също. Бурсе даже взел, че добавил и щипка ирония, която безпогрешно може да идентифицирате към 1:40 от трака. “Fantaisie d’amour” пък е 100% ретро Бърнард Херман, с неговите пълни със съспенс и контрапункт струнни. Така мога да продължавам до утре, но мисля, че схванахте основната идея – всичко е ретро и звучи прекрасно. По принцип при правенето на подобна музика има едва доловима граница на благоприличие, отвъд която всичко започва да звучи пародийно (Бурсе си призна, че когато е разбрал какво точно трябва да направи, бил в ступор от опасността да се случи нещо подобно). За твърде претенциозните, може би той всъщност я преминава на моменти. Но аз не бих казал. Определено колкото и “стар” да е в същността си, “The Artist” звучи свежо и непринудено, забавно и игриво, енергично и уверено.

Ключови тракове: The Аrtist Оuverture, George Valentin, Fantaisie d’amour, Waltz for Peppy, The sound of tears, Peppy and George

 

1. Harry Potter and the Deathly Hallows, Part 2 – Alexandre Desplat

Не съм сигурен дали ще успея точно да изразя какво мисля за музиката на Деспла към последния “Хари Потър”. Първо, защото речникът и аналитичните ми способности може и да ми изневерят, и второ – защото тази музика заслужава свое собствено ревю поне от две части и поне… да кажем 2-3 хиляди думи, понеже ако случайно от мързел или невежество можеше да се направи напълно самодостатъчно ревю на Harry Potter 7.2 като се вземат в предвид само качествата на самия филм, то би било сквернота да се говори за скора и да не се погледне през призмата на предишните музикални творби, писани за франчайза. Които, да си кажа – всеки път (може би с лекото изключение на “Стаята на тайните”) бяха на едно просто невероятно ниво и всеки път бяха долно и безсрамно подценявани от критика и награди, нерядко – и публика. Защото Джон Уилямс написа “Hedwig’s Theme”, както и последният си (към днешна дата) наистина гениален скор, защото Патрик Дойл направи не-чак-велик, но определено мнооого висок саундтрак (“Voldemor” все още ме разбива) и не получи почти никакъв кредит за него и защото Никълъс Хупър написа неща като “In Noctem”, “The Story Begins”, “Wizard Wheezes”, “The Kiss” и т.н. и не само, че също не получи кредит, ами и беше най-безсрамно оплют. Просто погледнете тази изрязана сцена от “Нечистокръвния принц” и ми кажете може ли подобно нещо да бъде оплюто с чиста съвест. И въпреки всичко, аз най-отговорно заявявам, че “Harry Potter and the Deathly Hallows, Part 2” е най-добрата музика от поредицата (след “The Prisoner of Azkaban” – тази бариера не може да се прескочи), не за друга причина, а защото Деспла някакси е съумял да обедини достойнствата на всеки предишен саундтрак, да ги свърже заедно по един особено романтичен и носталгичен начин и да направи от това нещо напълно оригинално, нещо напълно истинско. Всеки трак е изпълнен с такава всеобхващаща епика и с такава гениална работа с оркестъра, че постоянно си припомнях чувството при първото слушане на скора на Уилямс за третата част – о, боже фиктивни, разтреперах се!

Още с “Lily’s Theme” Деспла връща назад времето с шест години до онази магична флейта в “A Window to the Past” на Уилямс. Композицията е бавна, меланхолична и толкова тематично обременена (интерпретации по нея могат да се открият из целия скор), че чак е безсрамно. Следва “The Tunnel”, в който надбягващите се струнни (една от запазените му марки) на фона на ритмичните духови бързо минават в субтле зад основната мелодия и не след дълго всичко избухва. “The Underworld” залъгва с привидно спокойното си начало от цигулки в няколко дисонансни акорда, но към първата минута придобива истинският си вид – на пълен със напрежение здрав трак, който продължава да сменя настроенията си като едновременно наслага съспенс и здраво го разбива в ритмични струнни.

“Dragon Flight” пък е такъв epic of epic epicness, че композитор не е писал такова нещо за голям филм от “Buckbeak’s Flight” насам. И тъкмо си мислиш, че просто няма накъде повече, а то взема, че идва с  “Panic Inside Hogwards”.  Всичко си има този трак – бойните барабани, Maestoso-то, всичко! Величествено! И тук вече втори път очакваш нещата да затихнат след такова изригване и бам! Statues – най-емблематичният трак, съставен от много проста мелодийка, която те удря право в сърцето. Реално погледнато, Деспла не е като да е измислил топлата вода тук – цялата композиция звучи много ала “Pearl Harbor” на Цимер или, по-точно – като всичко на Цимер. Само че правено от човек, който си има на понятие как се обуздава симфоничен оркестър. И човек, зад който седи може би най-гениалният жив оркестратор – Конрад Поуп.

Така чаканото отдъхване идва в “The Grey Lady”, който е тооолкова ала Уилямс. И толкова ала Деспла. И толкова ала Цимер. Първо челото и арфата звучат като извадени от саундтрака към първия филм, където Уилямс ги направи емблематични за цялата поредица. Самият трак сменя настроенията си поне три пъти, подобно на “Underworld” – спокойната арфа, за която досега ви приказвах, безкомпромисно бива разкатана от епична хемиола в 3:58, много подобна на неща от “Pirates of the Carribean”.  Накрая последната минута се издига до висините в това, което е поредното епично избухване на композитора и, о, да, отново crescendo-end-o.

Всеки трак е по своему уникален и по своему брилянтен. Преливанията в настроенията на музиката по някога са леки и незабележими – дори минават между два трака – друг път са остри, отцепени и се сменят на всеки две минути. А ти просто нямаш време да си поемеш дъх. Наистина мога да се отплесна и да изпиша още поне толкова – тепърва следват неща като величествения  “Broomsticks and Fire”, който е личният ми фаворит, както и качественото продължение на “Statues” – “A Courtyard Apocalipse”, в който перкусията те кара да подскачаш от стола си в четири четвърти. Нататък още имаме много Уилямс, много Хедуиг, много приемственост и един “Showdown”, който просто е o mama!

Оскарът е задължителен! Крайно време е някой да вземе заслуженото от името на четиримата композитори, които направиха толкова много, а получиха толкова малко.

Ключови тракове: всички.