Mark McKenzie – “The Greatest Miracle” (2011 саундтрак, ревю)

And some thoughts about the film music.

Няма да си говорим за религия – или поне аз ще се опитам да избегна до колкото е възможно този въпрос, при положение, че ще пиша за изключително религиозен саундтрак към изключително религиозен филм. И докато филма е нещо, което не бих ви препоръчал да си причините дори от това да зависи вселенския живот, то саундтрака към него, дело на небезизвестният Марк Макензи, е нещо нечувано:

Е, може би с това “небезизвестният” леко се увлякох, но целта ми е да не си помисляте и за миг, че подобно нещо просто не идва от “спусти боже” (казано в контекст).  Е, разбира се, че е възможно, но ако това се беше случило, вероятно щяхте току-що да сте чули част от един от най-важните саундтраци за последния половин век. Май пойнт хиър е, че човекът е един от най-уважаваните оркестратори на Холивуд, работил с хора като Дани Елфман, Джон Уилямс, а и да не забравяме, че беше един от много малкото хора, с които Джери Голдсмит (Макензи беше оркестратор на почти всички негови последни скорове) е работил. В композиторското поприще обаче като че никой не е смятал, че името му ще блесне, тъй като  получава предимно дежурните за него дълбоко религиозни филми. Да, познахте, човекът е дълбоко религиозен (ама явно, наистина дълбоко), което е достатъчно рядко срещано, за да го посоча. Но по-важното е, че всяка нота, която излиза изпод ръката му е написана във възхвала на белобрадия старец (не оня!) и това личи много ярко и от само себе си, та и като добавим, че пише музика за анимация, която е по-прохристиянска и от Библията, нещата стават повече от очевидни. Но на кой му пука?

Оскари 2012

Такааа, дойде февруари, което значи (освен годишната ми дълбоко незаслужена блогоотпуска, която взе че започна да се превръща в нещо като традиция) време за Оскари. Номинациите ги разбрахте отдавна, кой доволен, кой – не едва ли го интересува някой освен него си, но какво да се прави, аз ще си продължавам да си опявам. Та -церемонията. Не стига, че бе подобаващо объркана от българският екип от bTV Cinema (включаю предимно светилото на занаята Петя Дикова и преводачите, напълно неподготвените за симултанен превод, от което последва нощ, изпълнена със звучни “аааааааааааа….”, “ъъъъъъъъъъ…” и почти всички останали гласни, в допълнение на няколко други форми за разнообразяване на речта, които долно се обърнаха срещу изреклите ги. За маловажни неща като граматика, словоред и подбор на думи (любимият ми момент беше опитът за превод на песента на Били Кристъл), изобщо няма да говорим. А изводът е, че така просто не се прави.

Но киноманските мъки не свършват само с родното оформление на церемонията и съпътстващите я събития. В интерес на истината с всяка изминала година намирам стоическото си решение да будувам цяла нощ все по лишено от смисъл. Церемонията (въпреки, че беше водена от Били Кристъл, който е правил много добри неща в миналото) имаше своите… един-два момента, които, за жалост, не бяха измислени по сценарии. Единият беше  поклона на Людовик Бурс(е) пред Джон Уилямс и прегръдката му с Хауърд Шор и Алберто Иглесиас, които показаха, че човекът е истински пич и има представа с хора от каква класа се състезава. А да не казвам, че докато французинът отдаваше почит към Великия майстор, отзад за фон вървеше леко налудничавото избухване на Петя Дикова, което гласеше горе-долу ето това: “Скандал! Ще стане скандал, защото всички музикални критици са единодушни, че Людовик Бурсе е крал от темата на “Вертиго” на Бърнард Херман. Ето, ръкува се с Джон Уилямс – той поне си пише авторска музика…” излишно е да ви казвам, че глупостите в тези няколко изречения, са в гъстота, завидна дори за Дикова. Другият момент, който си заслужаваше, беше… хм, не се сещам за такъв, който би ме било яд, че съм пропуснал на живо… А мислех, че има поне още един. Е, както и да е, нека минем по категориите:

Най-добрите 10 саундтрака на 2011, част втора

И без това се получи леееко дългичко, за това да минаваме по същество.Представям ви най-най-най-доброто, което филмовата музика предложи тази година:

5. War Horse – John Williams

Джон Уилямс обича да ни телепортира на всякакви места! Ама не по начина на Стар трек, а наистина! Не случайно първият трак от саундтракът му към другия филм на Спилбърг за годината “War Horse”, който всъщност е най-доброто музикално “нещо”, излязло от ръцете на дядката след третия Хари Потър, се казва “Dartmor, 1912” – изрично ни е казано – там и по това време музиката ми трябва да ви отведе. Ако успее, значи и аз съм успял. А дали, според вас, успява? Композицията започва с висока флейта, която придава онова чувство за селска първобитност и старинност, после се включват плавните струнни, които моделират това чувство и му придават ново измерение – на носталгия по родното. И ето как само с няколко такта, Уилямс прави това, което повечето съвременни композитори не успяват с цял скор. Докато се размекваш под вълшебните звуци на щастие и тъга по дома, изведнъж идват ниските струнни, които сякаш ти говорят: “хей, задава се война!” Да, напълно вярно е да се каже, че този саундтрак нашепва. Майсторлък, хора! Това е самата истина – Уилямс го има в излишъци. И все още е способен да прави големи неща.

Най-добрите 10 саундтрака на 2011, част първа

Това му обичам на края на годината (и началото на новата…) – класациите. Време е да отсеем победителите от победените, заслужилите от презрените и т.н. колкото си щете прилагателни. Само че да правиш класация за филми в нашата мила родина е, как да кажа, малко трудно, защото повечето филми, които си струват или излизат ноември-декември (което значи, че идват при нас април-май), или пък биват подминати с лека ръка от родните разпространители като “нерентабилни”… И докато се опитвам с пот на чело да сглобя някакъв ТОП10, който да не предизвиква смях и подигравки, реших да ви подгрея с нещо любимо, както със сигурност знаете. Музиката е най-универсалното изкуство и да правиш класация за нея е къде-къде по-лесно, че и по-приятно.

Всъщност, толкова приятно, че май леко се отплеснах. Всъщност това, което ще прочетете по-долу по всички параметри си се класифицира като пет мини ревюта, така че просто нямаше начин да събера всички 10 скора в един пост (да не говорим, че текста ми към #1 е направо извънгабаритен. Разбира се, не очаквайте нещо повече от общи бръщолевения и безкрайни лирични отклонения, но какво да правя, като не мога да устоя на изкушението да си кажа всичко. Е, наслаждавайте се, послушайте малко класна музика и очаквайте утре втора част от класацията.

10. The Adventures of Tintin – John Williams

Ако искате да чуете филмова музика, такава, каквато е звучала преди 50-60 години и (според мен) такава, каквато трябва да звучи и днес, Джон Уилямс е вашият човек. Годините класическа тренировка, десетилетията специализиране в тънкостите на крафта на филмовото композиране и десетината гениални шедьовъра зад гърба му го правят кажи-речи неспособен да напише лош скор. Да не говорим за усетът му към хармония и контрапункта в музиката, с които само Джери Голдсмит можеше да се мери. Всъщност, Уилямс е един от много малкото живи майстори на ентъртейнмънт индустрията, които с цялата си същност и работа навяват носталгия по онова отминало време на златните години на Холивуд. Онези чаровни крауд-плийзъри на Силбърг и компания, онези теми с по няколко ноти, които все още помниш – е, 80% от тях са на този човек. “The Adventures of Tintin” (както и примерно “Super 8” на Дж. Дж. Ейбрамс”) си беше един гигантски реверанс към онова време, и логично, на волана са точно Спилбърг и Уилямс.

Кешбол / Moneyball (2011)

~

Арън Соркин за сценарист и Скот Рудин за продуцент – дриймтийм за съвременната “формула за успех” в киното, ако мога да се изразя в контекст. Защото “Moneyball” иска да е успешен и прави всичко възможно по въпроса. И успява, донякъде. Публиката ще го хареса, заради сантименталната обремененост, която неотменно и изначално носи един добър филм за спорт, критиката ще го хареса заради железният сценарий, умело лавиращ между “опасните моменти” в историята на Стан Шервин и майсторското използване на предимствата на киното за оформяне на подходяща атмосфера. Соркин и колегата му Стивън Зилиан успяват да се преборят с една, според много хора, ужасно трудна за екранизация история, смилат я и я изплюват като един премерен, обран и прилично задоволителен фийчър… И какво от това? “Moneyball” все пак, не успява да се докаже по онзи дълбок начин, защото предимно играе на сигурно. Никой не е очаквал от сценариста на “The Social Network”лош филм, но дали очаквах повече? Определено!

‘No comment’ трейлър на “Prometheus”

И докато онова “Far over the Misty Mountains cold, to dungeons deep and caverns old” все още ми държи влага, взе че дойде време и за следващият гигантски трейлър. Е, извинете, но наистина ми идва в повече. Тъй че ще си замълча… ще си замълча за изписването на заглавието, ще си замълча за онова “пиууу” към края, въобще за това колко цялата работа е… не, нито думичка! Или, може би, само една – екстаз!