Вчера, на церемония в хотел Бевърли хилтън, бяха раздадени за 69 път наградите “Златен глобус”. Водещ беше вездесъщият Рики Джервейс. Ако не сте удържали до малките часове сутринта и сега ви е яд – няма особена причина. Защото, горе-долу, единственото нещо, което сте пропуснали може да бъде обобщено така:

По категории:

BEST PICTURE, DRAMA
The Descendants
The Help
Hugo
The Ides of March
Moneyball
War Horse

Напълно очакван избор и почти пълна липса на нужда от коментар. Макар да не съм го гледал все още, се шумеше за “The Descendants” твърде много и твърде отдавна, за да е някаква изненада.

BEST PICTURE, MUSICAL OR COMEDY
50/50
The Artist
Bridesmaids
Midnight in Paris
My Week with Marilyn

Така като ги гледам другите, само “Midnight in Paris” имаше някакъв шанс и то не въз основа на някакви извънземни качества, а просто защото се оказа един от любимците на критиката. И все пак “The Artist” остана сам на върха на стойностното арт-хаус кино тази година и не му остава нищо друго освен да се сдобие и с няколко Оскара.

BEST DIRECTOR
Woody Allen, Midnight In Paris
George Clooney, The Ides of March
Michel Hazanavicius, The Artist
Alexander Payne, The Descendants
Martin Scorsese, Hugo

Хм… интересно. До някъде дори бих го определил като изненада. Хазанависиус определено беше фаворит според мен, а и напоследък си стана практика спечелилите “Най-добър филм” да обират и наградите за режисура и сценарий. А тази година стана точно обратното. Но все пак, Скорсезе направи нещо страхотно с “Hugo” и реално погледнато наистина заслужава наградата си на сто процента.

BEST ACTOR, DRAMA
George Clooney, The Descendants
Leonardo DiCaprio, J Edgar
Michael Fassbender, Shame
Ryan Gosling, The Ides of March
Brad Pitt, Moneyball

Макар да не съм го гледал все още  (то не, че Клуни в ‘The Descendants’ съм…) имам доста големи симпатии към Фасбендър и от всичко, което чух, се е справил блестящо в “Shame”, но нейсе…

BEST ACTRESS, DRAMA
Glenn Close, Albert Nobbs
Viola Davis, The Help
Rooney Mara, The Girl with the Dragon Tattoo
Meryl Streep, The Iron Lady
Tilda Swinton, We Need to Talk About Kevin

Мирише ми на Ооооскааар… Великата Мерил Стрийп заслужава доста повече от само двата осребрени досега номинации (общо 16 (!!!) на брой) и по всичко личи, че феноменалното ѝ превъплъщение в “The Iron Lady” ще ѝ донесе трети. Щом пребори Глен Клоуз за “Albert Nobbs”, другото е лесно.

BEST ACTOR, COMEDY OR MUSICAL
Jean Dujardin, The Artist
Brendan Gleeson, The Guard
Joseph Gordon Levitt, 50/50
Ryan Gosling, Crazy Stupid Love
Owen Wilson, Midnight in Paris

Също толкова очаквано, колкото и победата на самия “The Artist”. Достойна игра за Дьожарден, незасенчена от никой тази година.

BEST ACTRESS, COMEDY OR MUSICAL
Jodie Foster, Carnage
Charlize Theron, Young Adult
Kristen Wiig, Bridesmaids
Michelle Williams, My Week With Marilyn
Kate Winslet, Carnage

Още една категория, в която шансовете бяха на страната на Уилямс още преди да бяха излезли номинациите.

BEST SUPPORTING ACTOR
Kenneth Branagh, My Week with Marilyn
Albert Brooks, Drive
Jonah Hill, Moneyball
Viggo Mortensen, A Dangerous Method
Christopher Plummer, Beginners

Справедливостта възтържествува! От останалите бих приел само Брана и то с горчив вкус в устата.

BEST SUPPORTING ACTRESS
Berenice Bejo, The Artist
Jessica Chastain , The Help
Janet McTeer, Albert Nobbs
Octavia Spencer, The Help
Shailene Woodley, The Descendants

The Help е от онези филми, в които критиката се влюбва до степен на дразнение без самата презентация да е на някакво изчанчено велико ниво. Хубав филм и каст, но чак пък Златен глобус? Аз бях за Беренис Бежо.

BEST SCREENPLAY
Midnight in Paris, Woody Allen
The Ides of March, George Clooney, Grant Heslov, Beau Willimon
The Artist, Michel Hazanavicius
The Descendants, Alexander Payne, Nat Faxon and Jim Rash
Moneyball, Steven Zaillian and Aaron Sorkin

Казах ви, че Hollywood Foreign Press… са необичайно вариативни тази година. Филмът на Уди Алън не успя да се сдобие с друг глобус, но, ако питате мен, този за сценарий си му е напълно достатъчен. Да не кажа, леко пресилен…

BEST ANIMATED FEATURE
The Adventures of Tintin
Arthur Christmas
Cars 2
Puss in Boots
Rango

“The Adventures of Tintin” и “Rango” ми се движат доста близко, така че нямаше да съжалявам който и от двата да беше удостоен с наградата. Е, спилбърг и този път did it!

BEST FOREIGN LANGUAGE FILM
The Flowers of War
In The Land of Blood and Honey
The Kid WIth The Bike
A Separation
The Skin I Live In

Съгласен на 100%… само ако имаше как да си поделят глобусчето с “The Skin I Live In”…

BEST ORIGINAL SCORE
The Artist, Ludovic Bource
W.E., Abel Korzeniowski
The Girl with the Dragon Tattoo, Trent Reznor and Atticus Ross
Hugo, Howard Shore
War Horse, John Williams

И тъй като любимецът ми за годината “Harry Potter and the Desathly Hallows, Part 2” изобщо не беше сметнат за достоен за номинация (думата е престъпление), естествено и логично бе да съм за втория най-добър саундтрак за годината – “The Artist” на Бурсе, който, напълно заслужено, грабна и наградата. И ако някой смята да ми заяви, че Резнър бил долно ограбен, изобщо да не си прави труда…

BEST ORIGINAL SONG
„Lay Your Head Down,“ Albert Nobbs
„Hello Hello,“ Gnomeo and Juliet
„The Living Proof,“ The Help
„The Keeper,“ Machine Gun Preacher

“Masterpiece,“ W.E.

Хм… “Masterpiece” е една доста мазничка поп мелодийка, повтаряща се три-четири пъти. Глобус? Не мисля…

5. War Horse – John Williams

Джон Уилямс обича да ни телепортира на всякакви места! Ама не по начина на Стар трек, а наистина! Не случайно първият трак от саундтракът му към другия филм на Спилбърг за годината “War Horse”, който всъщност е най-доброто музикално “нещо”, излязло от ръцете на дядката след третия Хари Потър, се казва “Dartmor, 1912” – изрично ни е казано – там и по това време музиката ми трябва да ви отведе. Ако успее, значи и аз съм успял. А дали, според вас, успява? Композицията започва с висока флейта, която придава онова чувство за селска първобитност и старинност, после се включват плавните струнни, които моделират това чувство и му придават ново измерение – на носталгия по родното. И ето как само с няколко такта, Уилямс прави това, което повечето съвременни композитори не успяват с цял скор. Докато се размекваш под вълшебните звуци на щастие и тъга по дома, изведнъж идват ниските струнни, които сякаш ти говорят: “хей, задава се война!” Да, напълно вярно е да се каже, че този саундтрак нашепва. Майсторлък, хора! Това е самата истина – Уилямс го има в излишъци. И все още е способен да прави големи неща.

Напълно възможно е саундтракът да се стори муден (да не кажа скучен) на някои хора, но според мен, това се дължи главно на основната цел, която Уилямс си е поставил – да намери магията в музиката. Той целенасочено търси онази малка нотка, която доста често е улавял в миналото и която е нужна на лиричен филм като “War Horse”. Подобен филм има нужда от скор, който чувства и точно той би му дал разрешението да бъде лиричен. “Seeding, and Horse Vs. Car” точно описва това, което искам да кажа – композицията като че е диша сама, като че има персонална идентичност, която позволява на филма да търси чрез поетичността онази вратичка в душите ни, за която за дълго време само Спилбърг имаше ключ.

“War Horse” е красива и класна музика. Както всяко произведение на Уилямс, само времето може да каже дали тя ще застане редом до най-епохалните произведения на великия композитор. Засега, аз просто мога да кажа, че се почувствах специално, слушайки я.

Ключови тракове: Dartmoor, 1912, Bringing Joey Home, and Bonding, Seeding, and Horse vs. Car, Remembering Emily, and Finale, The Homecoming

4. W.E. – Abel Korzeniowski

Абел Корженьовски е нежният революционер на филмовата музика. С неговите провлачени и емоционални цигулкови сола, с неговото почти повсеместно легато и т.н. Не е пресилено да се каже, че “A Single Men” е един от най-важните саундтраци, писани през последните години, защото с него бе достигнат един почти мистичен връх на евокативност и емоционална обремененост (и, напълно естествено, се размина без почти никакви награди). Технически, саундтракът не е нищо особено, но всяка нотичка от него навява определено настроение, всеки такт е там с мисъл и значение, всяка композиция е практически колкото автономна, толкова и въплъщение на приемствеността, тази толкова важна приемственост, без която не би могъл да направиш нищо в занаята. Не е тайна, че Том Форд е имал доста строги изисквания и до голяма степен е ограничил креативността на поляка, но в “W.E.” (един филм, който най-вероятно не заслужава саундтрака си) Мадона му дава ПЪЛНА свобода на изразяване. И резултата е шедьовър.

До голяма степен музиката в “W.E” може да се определени като широко репетитивна, но най-вече – музика със собствена идентичност и душа. Корженьовски варира от типичните за него ярки цигулки, до несвойствено широко използване на духови. Имаме акордеон и пиано и почти всичко, което 60-членния оркестър може да предложи. Най-главната отличителна черта на скора е тази, която намираме в почти всяка работа на композитора – изразителните до безбожност цигулки. Корженьовски май ще е като да има най-изразителните и емоционални цигулки в Холивуд. Като цяло, струнните са най-застъпената оркестрална секция тук, което чудесно може да се опише от “Fight” – надбягващи се виоли на фона на тежките контрабаси. Още нещо, което е напълно задължително да се отбележи е, че тъй като филмът е ситуиран в различни времеви периоди, Корженьовски е използвал и нетрадиционна електрическа китара, за да подчертае времевите скокове. Това придава на скора му онази комплексност и емоционална дълбочина, на която се насладихме в “A Single Men” и която е от нещата, които правят и тази музика прекрасна.

Композицията е крайно проста и схематична, което също навява препратки към миналата му работа, и което, каква ирония, всъщност е една от малкото директни инструкции на Мадона – опасявала се е женицата, че тъй като става дума за класически трениран композитор, поляка може да вземе да се вживее много и да “премисли” музиката – “Това не е филм, на който му трябват сложни контрапункти и модулации”, казва тя. А дали не е редно да споменем, че това положително не е и филм, на който му е нужен саундтрак от такава класа?

Ключови тракове: Six Hours, Duchess Of Windsor, Security Office 1, I Will Follow You, Part 1, Evgeni Date 1, Auction 1

3. Drive – Various Artist

Следващите три саундтрака заслужават, по всички параметри, да се нарекат постижение в някакъв смисъл. Защото ще видите, че всеки от тях е крайно различен, поставя си коренно противоположни цели, но това, което ги обединява е, че ги изпълняват безкомпромисно. Започваме с “Drive” и с оназ монетка, която пада в касата на уличния телефон, чуваме сигнал ‘свободно’ и изведнъж зазвучава красота! Това класическо хитово звучене на “Nightcall” на Kavinsky & Lovefoxxx просто не можеше по-добре да се впише в атмосферата на филма, да си кажем честно – то, донякъде, я и създаде. Всъщност, условно можем да разделим албума на две части – компилация от песни на гост-музиканти и същинския скор на Клиф Мартинес, който никога не е завземал особено сериозна част от полезрението ми. Музиката му към “Drive” може на първо слушане да ви се стори леко отвеяна и амбиент на моменти, но това само при условие, че я слушате “на сухо” – без визионерския бекграунд на Николас Виндинг Рефн, което тук би било неправилно, защото не толкова стойността на музиката като автономно преживяване (разбира се, тук нямам в предвид електропоп частта от скора), колкото съвокуплението ѝ с филма и артистичното изрУдче, което се ражда от този акт, правят саундтрака не просто интересен, а велик. Защото “Drive” (да, онова с розовичкото заглавие, което се подлъга да гледаш, очаквайки “нормален” филм, а взе че получи ДЪ бИГЕСТ боза в живота си) е филмът с най-истинска и осезаема атмосфера на 2011. Защото година, след като гледаш произволен филм, не би се сетил за него посмъртно, освен ако е не се е запечатал в съзнанието ти с нещо уникално и истински свое. И “Drive” има всички шансове да бъде запомнен за дълго. Музиката му – също.

Но да се върнем на dency частта, защото ще е гигантическа грехота да пропуснем такава ловлинес като “A Real Herro” на College & Electric Youth. Онова “real huuman beeeeing” все още кънти в ушите ми без особени намерения да спира в скоро време. Като цяло всички песни следват стриктно пътеката, по която тръгва Рефн в “Drive” с основният си герой – под привидно спокойна повърхност (бавен ритъм и провлачени вокали) се крие нещо изненадващо, което е всичко друго, но не и спокойно. Басовете в “A Real Herro” толкова много вървят с Гослинг зад волана та чак създават впечатлението, че чуството да караш на подобна музика просто трябва да се изпита. После идва “Oh My Love”, с което вече напълно убедено мога да заявя – това беше годината на ретро препратките и реверансите към отминалото старо.

И “Drive” yet again доказа, че е напълно възможно в модерната музика към филми, да изпееш песен в стил Франк Синатра и все пак да си най-горещият electronic саундтрак на годината.

Ключови тракове: Nightcall, A Real Hero, Tick of the Clock, I Drive, After The Chase, Bride of Deluxe

2. The Artist – Ludovic Bource

Ето това вече е нещо гигантско!

Трябва да призная, че съм много бос на тема Людовик Бурсе. То така като му гледам филмографията, няма и много за запознаване. Ще е напълно безопасно да се каже, че това е първата важна работа на французина и то каква само! Масивно произведение, което трябва да размекне краката на всеки, който смята, че класическата музика все още значи нещо. А за останалите – поне трябва да предизвика огромно интелектуално уважение. Препратките към 19 век са очевидни и са едно от нещата, които помагат “The Artist” да е перфектният саундтрак към филма си – едно живо и дишащо копие на музиката от ранната Златна ера на киното – възстановена в такъв откачалски детайл, че чак да се разплачеш. Все още се чудя как толкова… неизвестен композитор (от което предполагам известна несигурност в себе си) е успял да измайстори такава величествена музика, такъв пълнокръвен реверанс към старото. Времето на Макс Щайнер и Алфред Нюман.

Технически, скорът е просто великолепен. Ярък и изразителен, той никога не е “страдал” от презумпцията да бъде subtle, а тъкмо обратното. Цялостното настроение е щастливо, енергично и търсещо, сякаш постоянно копнее да е на преден план, да е главният герой. И филм като “The Artist” му го позволява като никой друг в най-модерната история на киното. Невероятната наситеност на желания, настроения и страсти ни става кристална ясна от темата, обвързана с главният герой Джордж Валънтайн – енергична, свежа и интоксикираща ксилофонна мелодия, каквато не е била чувана от десетилетия.

Саундтракът започва с “The Artist Overture”, която ни натрася първичната мощ на 80-членния Филхармоничен оркестър на Фландрия. Темпото е бавно а музиката – мощна – типична препратка към епичните теми на големите продуцентски къщи, с които откриват филмите си и точно като тях – всичко завършва с едно масивно кресчендо. След него се редят едно след друго все потресаващо носталгични композиции, като “Pretty Peppy”, в която духовите сякаш си говорят – една също много характерна техника за музиката от Златната ера. Фанфарите са тук, елегантните хармонии – също. Бурсе даже взел, че добавил и щипка ирония, която безпогрешно може да идентифицирате към 1:40 от трака. “Fantaisie d’amour” пък е 100% ретро Бърнард Херман, с неговите пълни със съспенс и контрапункт струнни. Така мога да продължавам до утре, но мисля, че схванахте основната идея – всичко е ретро и звучи прекрасно. По принцип при правенето на подобна музика има едва доловима граница на благоприличие, отвъд която всичко започва да звучи пародийно (Бурсе си призна, че когато е разбрал какво точно трябва да направи, бил в ступор от опасността да се случи нещо подобно). За твърде претенциозните, може би той всъщност я преминава на моменти. Но аз не бих казал. Определено колкото и “стар” да е в същността си, “The Artist” звучи свежо и непринудено, забавно и игриво, енергично и уверено.

Ключови тракове: The Аrtist Оuverture, George Valentin, Fantaisie d’amour, Waltz for Peppy, The sound of tears, Peppy and George

1. Harry Potter and the Deathly Hallows, Part 2 – Alexandre Desplat

Не съм сигурен дали ще успея точно да изразя какво мисля за музиката на Деспла към последния “Хари Потър”. Първо, защото речникът и аналитичните ми способности може и да ми изневерят, и второ – защото тази музика заслужава свое собствено ревю поне от две части и поне… да кажем 2-3 хиляди думи, понеже ако случайно от мързел или невежество можеше да се направи напълно самодостатъчно ревю на Harry Potter 7.2 като се вземат в предвид само качествата на самия филм, то би било сквернота да се говори за скора и да не се погледне през призмата на предишните музикални творби, писани за франчайза. Които, да си кажа – всеки път (може би с лекото изключение на “Стаята на тайните”) бяха на едно просто невероятно ниво и всеки път бяха долно и безсрамно подценявани от критика и награди, нерядко – и публика. Защото Джон Уилямс написа “Hedwig’s Theme”, както и последният си (към днешна дата) наистина гениален скор, защото Патрик Дойл направи не-чак-велик, но определено мнооого висок саундтрак (“Voldemor” все още ме разбива) и не получи почти никакъв кредит за него и защото Никълъс Хупър написа неща като “In Noctem”, “The Story Begins”, “Wizard Wheezes”, “The Kiss” и т.н. и не само, че също не получи кредит, ами и беше най-безсрамно оплют. Просто погледнете тази изрязана сцена от “Нечистокръвния принц” и ми кажете може ли подобно нещо да бъде оплюто с чиста съвест. И въпреки всичко, аз най-отговорно заявявам, че “Harry Potter and the Deathly Hallows, Part 2” е най-добрата музика от поредицата (след “The Prisoner of Azkaban” – тази бариера не може да се прескочи), не за друга причина, а защото Деспла някакси е съумял да обедини достойнствата на всеки предишен саундтрак, да ги свърже заедно по един особено романтичен и носталгичен начин и да направи от това нещо напълно оригинално, нещо напълно истинско. Всеки трак е изпълнен с такава всеобхващаща епика и с такава гениална работа с оркестъра, че постоянно си припомнях чувството при първото слушане на скора на Уилямс за третата част – о, боже фиктивни, разтреперах се!

Още с “Lily’s Theme” Деспла връща назад времето с шест години до онази магична флейта в “A Window to the Past” на Уилямс. Композицията е бавна, меланхолична и толкова тематично обременена (интерпретации по нея могат да се открият из целия скор), че чак е безсрамно. Следва “The Tunnel”, в който надбягващите се струнни (една от запазените му марки) на фона на ритмичните духови бързо минават в субтле зад основната мелодия и не след дълго всичко избухва. “The Underworld” залъгва с привидно спокойното си начало от цигулки в няколко дисонансни акорда, но към първата минута придобива истинският си вид – на пълен със напрежение здрав трак, който продължава да сменя настроенията си като едновременно наслага съспенс и здраво го разбива в ритмични струнни.

“Dragon Flight” пък е такъв epic of epic epicness, че композитор не е писал такова нещо за голям филм от “Buckbeak’s Flight” насам. И тъкмо си мислиш, че просто няма накъде повече, а то взема, че идва с  “Panic Inside Hogwards”.  Всичко си има този трак – бойните барабани, Maestoso-то, всичко! Величествено! И тук вече втори път очакваш нещата да затихнат след такова изригване и бам! Statues – най-емблематичният трак, съставен от много проста мелодийка, която те удря право в сърцето. Реално погледнато, Деспла не е като да е измислил топлата вода тук – цялата композиция звучи много ала “Pearl Harbor” на Цимер или, по-точно – като всичко на Цимер. Само че правено от човек, който си има на понятие как се обуздава симфоничен оркестър. И човек, зад който седи може би най-гениалният жив оркестратор – Конрад Поуп.

Така чаканото отдъхване идва в “The Grey Lady”, който е тооолкова ала Уилямс. И толкова ала Деспла. И толкова ала Цимер. Първо челото и арфата звучат като извадени от саундтрака към първия филм, където Уилямс ги направи емблематични за цялата поредица. Самият трак сменя настроенията си поне три пъти, подобно на “Underworld” – спокойната арфа, за която досега ви приказвах, безкомпромисно бива разкатана от епична хемиола в 3:58, много подобна на неща от “Pirates of the Carribean”.  Накрая последната минута се издига до висините в това, което е поредното епично избухване на композитора и, о, да, отново crescendo-end-o.

Всеки трак е по своему уникален и по своему брилянтен. Преливанията в настроенията на музиката по някога са леки и незабележими – дори минават между два трака – друг път са остри, отцепени и се сменят на всеки две минути. А ти просто нямаш време да си поемеш дъх. Наистина мога да се отплесна и да изпиша още поне толкова – тепърва следват неща като величествения  “Broomsticks and Fire”, който е личният ми фаворит, както и качественото продължение на “Statues” – “A Courtyard Apocalipse”, в който перкусията те кара да подскачаш от стола си в четири четвърти. Нататък още имаме много Уилямс, много Хедуиг, много приемственост и един “Showdown”, който просто е o mama!

Оскарът е задължителен! Крайно време е някой да вземе заслуженото от името на четиримата композитори, които направиха толкова много, а получиха толкова малко.

Ключови тракове: всички.

Всъщност, толкова приятно, че май леко се отплеснах. Всъщност това, което ще прочетете по-долу по всички параметри си се класифицира като пет мини ревюта, така че просто нямаше начин да събера всички 10 скора в един пост (да не говорим, че текста ми към #1 е направо извънгабаритен. Разбира се, не очаквайте нещо повече от общи бръщолевения и безкрайни лирични отклонения, но какво да правя, като не мога да устоя на изкушението да си кажа всичко. Е, наслаждавайте се, послушайте малко класна музика и очаквайте утре втора част от класацията.

10. The Adventures of Tintin – John Williams

Ако искате да чуете филмова музика, такава, каквато е звучала преди 50-60 години и (според мен) такава, каквато трябва да звучи и днес, Джон Уилямс е вашият човек. Годините класическа тренировка, десетилетията специализиране в тънкостите на крафта на филмовото композиране и десетината гениални шедьовъра зад гърба му го правят кажи-речи неспособен да напише лош скор. Да не говорим за усетът му към хармония и контрапункта в музиката, с които само Джери Голдсмит можеше да се мери. Всъщност, Уилямс е един от много малкото живи майстори на ентъртейнмънт индустрията, които с цялата си същност и работа навяват носталгия по онова отминало време на златните години на Холивуд. Онези чаровни крауд-плийзъри на Силбърг и компания, онези теми с по няколко ноти, които все още помниш – е, 80% от тях са на този човек. “The Adventures of Tintin” (както и примерно “Super 8” на Дж. Дж. Ейбрамс”) си беше един гигантски реверанс към онова време, и логично, на волана са точно Спилбърг и Уилямс.

В музикално отношение, “The Adventures of Tintin” е една класическа творба на композитора си, която експлоатира всяка негова особеност (епичните духови и репетитивните струнни са тук, флейтата също не е забравена). И това е най-правилният ход, защото имам чувството, че музиката допринася много повече за желаната атмосфера, от колкото работата на самият режисьор. Като цяло, Спилбърг трябва да е повече от благодарен на Уилямс, че направи от филма това, което е и да спре да ме дразни с това “Ако не беше Джон, със сигурност бих избрал Ханс Цимер за композитор на филмите си.” Уот зе фък?!? Я се опитайте да замените пълнокръвния и цветен симфоничен оркестър с кракнато копие на “Symphobia” от пиратския залив! Не става, нали? Уилямс е всичко, което Цимер не е и никога няма да бъде с неговите уеднаквени-до-полуда билдове, евтини (като качество, иначе никак не са евтини, повярвайте ми) MIDI библиотеки и постоянно включен full epic mode, който по-скоро ми прилича на работата на групи/продуценти като X-Ray Dog и audiomachine, от колкото на това, което е класическата ни представа за филмова музика. Простете това лирично отклонение, но Спилбърг има възможно най-голямата музикална подкрепа зад гърба си, която не стига, че си вдига 79-годишните кокали само за него, ами и му изнася 60% от филма. Просто няма право да говори подобни неща.

Ключови тракове: The Adventures of Tintin, Introducing The Thompsons And Snowy’s Chase, Snowy’s Theme, Red Rackhams Curse And The Treasure и The Clash Of The Cranes

9. The Skin I Live In – Alberto Iglesias

“Кожата” на Алмодовар е прекрасен филм. Студен, ексцентричен и auteur, но и толкова ‘класически’, стане ли дума за общоприети качества, които правят филма добър – стегнато и ясно повествование, железен сценарий и омагьосваща режисура. И няма да е преувеличено да кажем също – прекрасна музика. Защото Алберто Иглесиас – един от най-уважаваните от мен съвременни композитори – доставя точно това, което трябва на филма да не свърне към наклонената крива на прекалената стерилност. Пианото и струнните в “El cigarral” са най-адекватната музика, която мога да си представя за “The Skin I Live In” – едновременно толкова оригинална, толкова саможива и толкова подвластна на сцената от филма, за която е композирана. А и толкова испанска… Целият скор звучи по-камерно, като определени части от оркестъра почти напълно завладяват пространството. Пример за това е темата “Los vestidos desgarrados”, в която тотално надмощие вземат струнните и която е олицетворение на това колко си подхождат и, всъщност, допълват музикалното произведение и филмът. От всяка нота лъха на студен перфекционизъм, на моменти – дори параноизъм, като бързите накъсани цигулки някъде към първата минута, встъпителната head-scratching хармония и заиграванията с ритмиката в главният мотив, които с леко напъване дори може да определим ала Бърнард Херман

Класа. И безмерна вярност към кинематографичният шедьовър на Алмодовар. Това са двете неща, които отличават скора на Иглесиас и го правят един от най-добрите на 2011. Той стои в сянка и работи целеустремено върху това, което накрая наистина важи и това, заради което обичаме филмите на испанеца – уникалната атмосфера. А и да не забравяме приноса на музикантите, които се включват в скора – името Конча Буйка говори само за себе си, а Крис Гарнау тук е отговорен за един от най-красивите кавъри, които някога съм чувал – “Between the Bars”, в оригинал на Елиът Смит, ако не се лъжа. Гренау претворява една нелоша песен в нещо наистина незабравимо, като вкарва детска невинност с високите си вокали и едно цялостно чувство на… щастлива меланхолия. Във всеки случай, това е една от най-добрите песни, които съм чул тази година и целият скор си заслужава да влезе в топ10 и само заради нея.

Ключови тракове: Los vestidos desgarrados, El cigarral, Between the Bars, Shades of Marble, En el calor de la noche

8. Hanna – The Chemical Brothers

Щом Daft Punk могат да направят един от саундтраците на миналата година, защо, аджеба, The Chemical Brothers да не могат? Тези два “акта” на електронната музика сами по себе си я джъстифайват, бидейки едни от най-вариативните и музикално надарени, в най-общия смисъл на термина, групи. И докато в предното ни попълнение бяхме свидетели на класическият “камерен” скор, който през повечето време седи в сянка и грижливо си върши работата, тук нещата са наистина големи. Музиката на The Chemical  е твърде… голяма, за да седи само на заден план – тя буквално се сблъсква с филма. На някой моменти му се отдава напълно и го следва безпрекословно, докато друг път откровено му противоречи. И това ражда едно напълно ново преживяване, което е характерно единствено на точно този тип музика – правена от звезди.

“Хана” е филм, който не сме виждали скоро и надали пак ще видим. И въпреки всичко, аз все още не мога да избистря достатъчно мнението си, че да дам някаква обективна оценка, тъй че ми е леко неловко да говоря за него. Виж обаче, да говоря за Джо Райт е къде-къде по-лесно – един от най-талантливите режисьори на нашето време, сериозно спряган за велика кариера. Затова не е изненада, че единственото безспорно качество на  “Хана” е брилянтната му режисура която, във взаимодействие с музиката на “The Chemical Brothers”, е точно това, което го прави уникален. На интересните ракурси на Райт им трябва точно това чувство за ритъм и емблематичност, което внасят музикантите с тракове като “Escape 700” и “The Devil is In the Details”. A “Hanna’s Theme” е one bloody masterpiese, по мое скромно мнение.

Ключови тракове: Hanna’s Theme, Escape 700, The Devil is in the Details, The Sandman, Hanna Vs. Marissa, The Devil is in the Beat

7. Hugo – Howard Shore

Ах, личен любимец! Не искам да започна да бръщолевя за LOTR, защото няма да ми стигнат и 10 000 думи, а и ще започна да тийзвам прекалено много от една масивна класация за the best of all time саундтраци, която подготвям и която съм планирал за началото на февруари някъде, но само да си се изповядам, че се отчайвам колко много наистина важна филмова музика съм пропуснал, че и се имам за фен на “жанра”… и колко много трябва да преслушвам, за да съставя един качествен ТОП50. Но да се върнем на Хауърд Шор, който безспорно е един от редките наистина масивниталанти, занимаващи се с композиране на саундтраци. Шор е усъвършенствал себе си почти до самата перфектност, и го имам в предвид в класическия смисъл – теория на музиката, разбиране на оркестъра и пълноценното му оползотворяване. Музиката му е цветна и някак си… материална, сякаш можеш да я усетиш на върха на пръстите си. И “Хюго” не само, че не е изключение, а всъщност е една от най-зрелите му и завършени в композиционно отношение работи след “Властелина на пръстените” (и преди “Хобитът” ).

“Хюго” на Мартин Скорсезе е филм, към който тая специални чувства и който чакам с нетърпение. Най-малкото, защото с този филм, Скорсезе удари звучен шамар на критика Роджър Ебърт и старческото му мърморене за 3D-то (“Когато Мартин Скорсезе направи филм на 3D, може и да си променя мнението…”). Е, “Хюго” е в красив стереоскопичен формат, който, според задокеанските критици, които все още са с ума си, придава едно ново измерение на филма и в качествен смисъл.

Атмосферата е крайно ретро и крайно френска, и това не е могло да не даде отражение на музиката на Шор, всъщност качественото претворяване на атмосферата е сред най-големите достойнства на скора – акордеонът в “The Chase” е удоволствие в чист музикален формат. Като цяло скорът звучи по-меланхолично и… някак си по-детски от нормалното за Шор, който е известен със стегнатите си композиции и склонността си понякога да изнасилва инструментите… но това е и една от най-духовитите му творби, в които като че излива целият си талант без никакви задръжки. А и да не забравяме, че това си е една тренировка за големият “The Hobbit”, защото Шор от отдавна не се бе захващал с нещо, за което е нужен подобен мащаб.

Като заключение, Empire написа за Хюго “A great director’s greatest love story”, а аз бих казал “A great composer’s greatest love music”.

Ключови тракове: The Thief, The Chase, The Clocks, The Plan, A Train Arrives In the Station, Winding It Up

6. The Girl With the Dragon Tattoo – Trent Reznor & Atticus Ross

Трент Резнър е създал Nine Inch Nails, пипъл. А те са велики! Следователно, Резнър е велик… но не бих казал. Поне, стане ли дума за филмова музика. Интересен и успешен, може би, но за момента не показва сериозни зачатъци на велика кариера в киното. “The Social Network” бе успех, определено. Не ставаше особено много за слушане, но вършеше работата си във филма с класа (все още се подмокрям като се сетя за сцената с регатата). Е,  “The Girl With the Dragon Tattoo” следва тази традиция неотменно, като последното нещо, което прави, е да изненадва. Да, пръкна един хит (кавъра на великата “Imigrant Song”), но по коя скала това трябва да бъде определено като неочаквано – та това, повтарям, е мозъка зад Nine Inch Nails! В кръвта му е да прави хитове. То самият скор беше хит още преди да беше излязъл на пазара…

И има защо! Музиката доставя – може би не особено под формата на тройния (!) албум, който, на моменти, е, честно казано, адски отегчителен, но във филма е почти безгрешна. Има обаче един главен плюс, заради който си заслужава да чуете скора като стенд-алоун преживяване – високата музикална изобретателност, която показва дуото. Ако има нещо, заради което обожавам електронната музика, то то е, че тя е практически безгранична в интерпретациите си върху тембъра на тона. При нея липсва ограничението на различните инструменти и за да си успешен в този жанр, според мен, трябва да се възползваш максимално от това предимство. И двамата правят точно това. Не ти е нужно много време, за да го осъзнаеш.

Резнър е открил златната мина и копае. Но тя все някога ще свърши и ще трябва да намери друга. Интересно ми е тогава какво ще прави.

Ключови тракове: Immigrant Song, Cut Into Pieces, One Particular Moment, Is Your Love Strong Enough?

Арън Соркин за сценарист и Скот Рудин за продуцент – дриймтийм за съвременната “формула за успех” в киното, ако мога да се изразя в контекст. Защото “Moneyball” иска да е успешен и прави всичко възможно по въпроса. И успява, донякъде. Публиката ще го хареса, заради сантименталната обремененост, която неотменно и изначално носи един добър филм за спорт, критиката ще го хареса заради железният сценарий, умело лавиращ между “опасните моменти” в историята на Стан Шервин и майсторското използване на предимствата на киното за оформяне на подходяща атмосфера. Соркин и колегата му Стивън Зилиан успяват да се преборят с една, според много хора, ужасно трудна за екранизация история, смилат я и я изплюват като един премерен, обран и прилично задоволителен фийчър… И какво от това? “Moneyball” все пак, не успява да се докаже по онзи дълбок начин, защото предимно играе на сигурно. Никой не е очаквал от сценариста на “The Social Network”лош филм, но дали очаквах повече? Определено!

“Moneyball”разказва история, чиито таглайн гласи “The art of winning an unfair game” – история за аутсайдери с малки бюджети и много воля за успех, и големи гиганти, които мислят, че парите решават всичко. Иронията тук е, че филмът го играе точно по начина на ‘New York Yankees’ – кара в коловоза без да предприема каквито и да е рискове и очаква, че формулата отново ще проработи. Въобще не се залъгвайте от лекото арт влечение в монтажа – нищо повече от най-обикновено накъсване на сцените с цел по-документална атмосфера. Наратива е стегнат и занимателен и въобще забравете за думата скука, но не очаквайте и кой знае какви запомнящи се преживявания. Изумително е колко “обикновен” е този филм. Лош – не, но Холивуд винаги е залагал на това – занимателна история и няколко драматични моменти на точното място (един – разбира се, на самия край), за да предизвикат носталгия след светването на лампите, та дано се върнат да го изгледат още веднъж. Класическо е различно от клиширано – тук почти не се откриват предъвканите до болезненост теми, които бликат в 90% от подобните му продукции, но това не го прави по-различен… по-добър – може би, но не и по-различен.

Но нека си поговорим за Бенет Милър. Само споменаването на това име довява отдавнашни чувства на нескрита еуфория, които ми донесе шедьовърът му “Capote” – един от най-добрите филми на отминалото десетилетие, донесъл ни неоспоримо най-добрата игра на един от великите актьори на нашето време (и голям личен любимец) Филип Сиймур Хофман. Вземете в предвид и, че това беше режисьорският му дебют (ако не броим също уникалната документалка “One Day in September” от ‘99-а). Е, минаха цели шест години от “Capote”, а не бяхме виждали нищо ново от Милър, което говори, че режисьорската му кариера явно повече ще прилича на тази на Терънс Малик от колкото на “обикновения” холивудски филммейкър. Следващият му филм (“Foxcatcher”) е насрочен за 2013, но поне вече е в пре-продукция и дори са известни актьорите в главни роли в каста, тъй че само се надяваме по-краткия времеви буфер да не е в ущърб на качеството. А стане ли въпрос за темата на настоящето ревю – Милър (заедно с Пит и Хофман, за които ще стане дума след малко) е най-доброто нещо, което е могло да се случи на филм като Moneyball – майсторската му режисура, чиито безмерни граници зърнахме в “Capote” тук се е развихрила благодарение на мащаба на самата продукция. Подходът му към филма се отличава с класна обраност, отлична кинематография и изненадващо добро “изсмукване” на игра от Брат Пит и поддържащия каст.

А играта наистина е изненадваща. Брат Пит, който, за добро, отдавна изостави имиджа на “холивудския съблазнител” за сметка на качествената работа и добрият подбор на филми, тук е блестящ. Не мога да си представя, че друг актьор ще изпълни ролята на Били Бийн по-добре с неговата тиха налудничавост и класически “непокорен” гений. Филип Сиймур Хофман, който, за моя радост, Милър отново е кастнал в свой филм, също прави майсторско изпълнение, но те в кариерата му са толкова много, че като че ли се губи на общия фон. Джона Хил май е най-голямата изненада, но не по критерий качество, а избор за каст – идиотчето прави нещо като игра тук в ролята на брилянтния статистик и основен идеолог зад идеята Оукланд атлетикс да възприемат Кешбол теорията.  Поддържащите също се справят повече от приятно, като най-голямо впечатление правят скаутите на Оукланд.

Историята е базирана на книгата от 2003, която пък е по реалните събития, сполетявали Американската бейзболна лига с навлизането на нова философия за оценяване и подбор на играчи, наречена Moneyball. Иронията в наименованието предполага, че основната идея зад тази изцяло статистическа теория е съставянето на печеливш отбор с малко пари, който успешно да се противопоставя на гигантите (New York Yankees, Boston Red Sox и т.н.), чиито бюджети варират около стоте милиона. Сложната статистика, благодарение на която по-успешно се анализират играчите, успява да изведе на преден план хора, които останалите отбори подценяват благодарение на твърде субективни фактори и точно тук е златната мина, която Оукланд атлетикс и Били Бийн удрят. Следват върхове и спадове, слава и забвение… и една красива песен.

Стан Шервин се справя изненадващо добре с адаптирането на историята, но само дотук… главната дума имат сценаристите Арън Соркин (The Social Network) и Стивън Зейлиън (Schindler’s List, American Gangster). Как да не кажеш “уау” като им погледнеш филмографията на тези двамата, нали? Но нека, за сравнение да вземем никому неизвестният Дан Футърман – чували ли сте за него? Малко вероятно. Той всъщност е съученик на Милър и двамата заедно решават да се впуснат в приключението да направят филм за един от най-добрите писатели на Америка. Огромното проучване, брилянтното кастване,  емоционалният, но рядко класен сценарий и още и още… правят от “Capote” това, което е – филм с душа и идентичност. Това е базата, от която всеки трябва да тръгне и това е главният пропуск на “Moneyball”.

Изчитайки горният текст, може би сте останали с усещането, че мнението ми за филма е отрицателно. Всъщност обаче, не е така. Не исках ревюто да поема в тази посока, но просто така се получи -  може би очаквах нещо по-запомнящо се от Бенет Милър и тази горчива нотка е надделяла в съзнанието ми, но въпреки всичко ще ви окуража да гледате “Мoneyball” защото си струва. По всички параметри, това е един от филмите на годината, защото успява да достави удоволствие по възможно най-умния начин. Удоволствие, за което няма да си спомняте на другия ден и вероятно няма да погледнете филма повече, но за тези 133 минути бъдете спокойни, защото сте в ръцете на майстори, които знаят как да направят добър филм.

Крайна оценка:

8/10

Влади Неколов

Съмнения? Издухани! Предразсъдъци? Изпепелени! Трейлърът на “The Hobbit” е сред най-добрите неща, които гледах тази година и ми донесе повече удоволствие от 90% от филмите на 2011. Да изключим фактът, че съм отчайващ нърд и че смятам трилогията “Властелинът на пръстените” за едно от най-великите и огромни неща, които киното някога е предлагало, но просто трябва да си сляп, глух и крайно умствено изостанал, за да не изтръпнеш още от първата сцена. Моля, be my guest:

Вече мина почти ден, а все още се чувствам в крайна невъзможност да кажа каквото и да било като анализ. Безпогрешно разпознаваемият стил на Питър Джаксън е налице и това може само да радва, защото реално погледнато той е единственият човек на земята, на който имам пълно доверие за екранизация по Толкин. Да направиш най-добрата трилогия на всички времена ти печели доста кредит, ако не друго…

Трейлърът обаче си играе с чувствата на феновете (фен – всеки гледал lotr с отворени очи) като ни захвърля в познати моменти и сетове докато не се разридаеш като малко дете. Просто ми дойде твърде много… съжалявам, спирам до тук. Вместо да се опитвам да извадя нещо от емоционално обремененият ми мозък или вие да си губите времето в четенето му, предлагам дружно да изгледаме пак трейлъра… после пак…. после пак и пак и пак.

The Hobbit: an Unexpexted Journey (Хобит: Неочаквано пътешествие) ще е по кината о 14 декември 2012. Какво ще правим дотогава не ме питайте, цял ден се опитвам да си отговоря на въпроса, засега – неуспешно…

Започваме с пресния трейлър на завършека на трилогията за Батман на Кристофър Нолан “The Dark Knight Rises”:

Харесва ми! Няма какво да си кривя душата, харесва ми почти всичко в трейлъра. Изпипаната атмосфера, която бавно и уверено затяга примката и ти клъцва гръклянчето точно когато не очакваш. Да не говорим, че само гласът на Майкъл Кейн в началото на трейлъра и появата на Гари Олдман, на мен са ми напълно достатъчни да завиша очакванията си двойно (ако има накъде…). Сцената в къщата, макар съвсем кратка, е най-доброто нещо в трейлъра – струящата от нея хладен перфекционизъм ала “The Girl With the Dragon Tattoo” почти ме свари неподготвен.

От друга страна секвенцията с Ан Хатауей и онова “There’s a Storm Coming” като че взеха малко от крайното преживяване… Но, като цяло, всичко, което един добър ‘Батман’ трейлър изисква, е доставено, без дори да издребняваме до дребните детайли като готиното изписване на заглавието с този paper black-on-white ефект и онова “Басара басара…”, което Ханс Цимер поиска от нас да изревем (което в моя случай доведе до доста неудобни случки, свързани с поставянето под въпрос на психическото ми здраве) – да, ако не сте разбрали все още, ревът на тълпата е всъщност сбор от гласовете на всички хора, които се включиха в предизвикателството на Цимер и фактически и твърде романтично погледнато по своему взимат участие във филма.

The Dark Knight Rises ще е по кината от 20 юли.

———————————–

Но нека минем и на другите новини, които са с леко горчив привкус, защото са свързани с чакане… е, и едно 30-секундно клипче, в което Ридли Скот ни обявява (сякаш ме малоумни), че, виж ти, се е завърнал и подготвя нещо епично. Това си го знаехме, искаме трейлър!!!!!!! Трейлър! Трейлър! Трейлър!

Вижте го, все пак:

Не ме слушайте какво ви избръщолевих по-горе – тази глътка от атмосферата на “Prometheus” (и респективно – Alien) ми дойде страшно освежаващо. Но, все пак, това са 30 секунди, мама му стара! Докато почна и взе, че свърши!

Но по-важната новина е, че ако не сте забелязали онова “In 3 days”, ще ви светна – всъщност трейлърьт иде! Да, истински, “пълнометражен” трейлър ще ни връхлети на 22 декември, четвъртък. Нас може да ни огрее и чак петък, заради часовата разлика, но nevertheless, това се казва новина! След толкова дълго време на нечовешко информационно було, което аз лично не помня да е забулвало скоро продукция от такъв мащаб, най-после ще имаме храна за размисъл и адекватна представа за това какво да очакваме! Тъй че to be continued… in Thursday!

Премиерата на Prometheus е насрочена за 8 юни.

——————————

И последно, но (ах, клише…) съвсем не по важност, е нещото, което, честно казано, осмисли денят ми. Питър Джаксън и костюмарите от Warner Bros. Pistures обявиха, че първият трейлър на прикуълът към трилогията “The Lord of the Rings” – “The Hobbit” – ще се появи на американските прожекции на ‘The Adventures of Tintin”, но по-важното – ще излезе онлайн на 20 декември, вторник… чакай малко, ама това… майко мила, та това е утре!!! Лошото е, че май няма да е точно утре, защото рилийсването е планирано за 7 pm PST и като сметнем часовата разлика се получава някъде в малките часове на срядата… Но, както казва майка ми, това да ни е кахърът!

Днес се навършват 10 години от началото, което постави премиерата на “The Fellowship of the Ring”. Началото на нещо, което промени киното и сега, десетилетие по-късно Питър Джаксън обещава да повтори постижението си… а на мен много ми се иска да му вярвам. 

Първата част от “The Hobbit” – An Unexpected Journey – е запланувана за 14 декември.

Вчера, както вече почти сигурно сте разбрали, бяха обявени номинациите за престижните “Златни глобуси” – ежегодната награда за постижения в киното и телевизията, връчвана от асоциацията на Холивудската чуждестранна преса. Церемонията по награждаването ще се състои, както обикновено, в хотел “Бевърли хилтън” на 15 януари 2012, неделя.

Ето и категориите с коментар, до колкото е възможен от човек, не гледал почти никой от номинираните филми.

Best Motion Picture – Drama
The Descendants (2011)
The Help (2011)
Hugo (2011/II)
The Ides of March (2011)
Moneyball (2011)
War Horse (2011)

“Големите филми” на 2011 си ги знаем и без каквито и да е награди да го натъртват, но – за поредна година – хайпът около повечето от рано показа вота за Глобусите (които са силен индикатор и за самите Оскари). Ако можем да се осланяме на хората, които са имали шанса да гледат всички гореизброени, основната битка тук ще се заформи около “The Descendants” на Александър Пейн и “Moneyball” на Бенет Милър, като първият  има всички шансове да спечели. “Hugo” и “War Horse” могат и да имат мускули за нещо повече, но силно ме съмнява. “The Ides of March” е филмът, който според мен, не заслужаваше да е тук. Определено не е лош филм (движи ми се към седмица), но аз, примерно, бих го заменил с един “Beginners”, който, за мен, е едно от попаденията на годината. “The Help” пък е вероятно филмът с най-малко шансове, също не омаловажавам качествата му, но като че се иска малко повече за подобна престижна номинация и, с “The Ides…”, трябва да са благодарни, че въобще стигнаха до тук.

Best Motion Picture – Musical or Comedy
The Artist (2011)
Bridesmaids (2011)
50/50 (2011)
Midnight in Paris (2011)
My Week with Marilyn (2011)

Безапелационна победа на “The Artist”. Това да не ви съмнява!“Bridesmaids” държи определено ниво, но, ако съм на негово място, бих се чувствал доста некомфортно в такава компания. “Midnight in Paris” е много личен филм (на моменти прекалено) и напълно осъзнавам, че осмицата, която му дадох, е обективно незаслужена. “50/50” получи добри, но леко хладни оценки от критиката, докато “My Week with Marilyn” направо си беше оплют за филм с неговите претенции. И срещу тази банда имаме тазгодишният фестивален хит “The Artist”, който от отдавна започна да се спряга за филм на годината. Ако глобусчето отиде при някой друг, ще е огромна изненада.

Best Performance by an Actor in a Motion Picture – Drama
George Clooney for The Descendants (2011)
Leonardo DiCaprio for J. Edgar (2011)
Michael Fassbender for Shame (2011)
Ryan Gosling for The Ides of March (2011)
Brad Pitt for Moneyball (2011)

Тук вече нещата стават твърде мътни, за да се отнасям в анализи на неща, които не съм гледал, но тази година като че ли имаме шанс едни от най-популярните актьори да получат така чаканото одобрение на критиката. Леонардо ДиКаприо получи доста добри отзиви за играта си във филма на Истууд (който, не успя да се докопа до друга номинация), същото се отнася и за Брат Пит в “Moneyball”. За Майкъл Фасбендър и Райън Гослинг се е казало най-малко, което ме кара да смятам, че те имат и най-малък шанс за нещо повече. За Джордж Клуни също не мога да кажа почти нищо, но като се има в предвид общият хайп около филма му, нищо чудно точно той да се оборудва с глобусче над камината в хола.

Best Performance by an Actress in a Motion Picture – Drama
Glenn Close for Albert Nobbs (2011)
Viola Davis for The Help (2011)
Rooney Mara for The Girl with the Dragon Tattoo (2011)
Meryl Streep for The Iron Lady (2011)
Tilda Swinton for We Need to Talk About Kevin (2011)

И тук идва тя! Вездесъщата Мерил Стрийп! Шапки долу! Нямам какво друго да кажа, освен че тя е почти сигурен фаворит. Изненадващ отпор обаче, може да даде Глен Клоуз за играта си като Албърт Нобс (за бавно загряващите – Албърт е мъжко име; за американците – Глен Клоуз е изиграла мъж)… Суинтън също беше приветствана подобаващо за ролята си в “We Need to Talk About Kevin”, но само толкоз…

Best Performance by an Actor in a Motion Picture – Musical or Comedy
Jean Dujardin for The Artist (2011)
Brendan Gleeson for The Guard (2011)
Joseph Gordon-Levitt for 50/50 (2011)
Ryan Gosling for Crazy, Stupid, Love. (2011)
Owen Wilson for Midnight in Paris (2011)

Жан Дюжардин получи изключително положителни отзиви за играта си в “The Artist” и на пръв поглед, той е човекът, на когото да заложите. Към Брендан Глийсън имам лична слабост, но не ми се вярва той да спечели. За Раян Гослинг това е втората номинация (той ще се надява на статуетка и за ролята си в “The Ides of March”, но ми е дълбоко съмнително да излезе нещо от това). Играта му в “Crazy, Stupid, Love” беше добра, на моменти дори – много добра, но със сигурност не за Златен глобус. Но аз тук си имам и смръдлив фаворит – Оуен Уилсън, който може и да показа нещо като актьорски потенциал във филма на Алън, но само това. Потенциал. Нищо повече! Подобен актьор, снимащ се във филми, чиито имена е сквернота да се изричат в подобна статия, не заслужава такова признание. Разбира се, нас не ни интересува предишната му филмография, но дори да се съсредоточим върху “Midnight in Paris”, отговорът е не! Не, не, не, не, не и не!

Best Performance by an Actress in a Motion Picture – Musical or Comedy
Jodie Foster for Carnage (2011)
Charlize Theron for Young Adult (2011)
Kristen Wiig for Bridesmaids (2011)
Michelle Williams for My Week with Marilyn (2011)
Kate Winslet for Carnage (2011)

Това, че “Carnage” получава две номинации, уникално ме радва. Защото съм вложил неприлично много надежди в проекта на Полански и защото ми се ще Джоди Фостър най-после да излезе от дупката и да покаже реалните си възможностти, които, като се замисля, успяхме да зърнем май само в “The Silence of the Lambs”. Около Мишел Уилямс се е завъртял нещо като хайп и може би превъплъщението и в Мерилин Монро ще се окаже златно. Във всеки случай тази категория е трудна за предвиждане.

Best Performance by an Actor in a Supporting Role in a Motion Picture
Kenneth Branagh for My Week with Marilyn (2011)
Albert Brooks for Drive (2011)
Jonah Hill for Moneyball (2011)
Viggo Mortensen for A Dangerous Method (2011)
Christopher Plummer for Beginners (2010)

Вече се започва с категориите, в които просто трябва да си изгледал филма, за да имаш някакво мнение. От тези всичките, съм успял да зърна само “Drive” и “Beginners” и докато Албърт Брукс не ми направи голямо впечатление, Кристофър Плумър успя. Задължителна статуетка за Плумър по мое скромно и, в случая, крайно немеродавно мнение.

Best Performance by an Actress in a Supporting Role in a Motion Picture
Bérénice Bejo for The Artist (2011)
Jessica Chastain for The Help (2011)
Janet McTeer for Albert Nobbs (2011)
Octavia Spencer for The Help (2011)
Shailene Woodley for The Descendants (2011)

Октавиа Спенсър игра добре в “The Help”, но не я запомних с почти нищо, може би защото самият филм на го запомних с почти нищо (което не значи, че не ми хареса…). Следвайки пътя на най-малкото съпротивление, Беренис Бежо е фаворитът тук.

Best Director – Motion Picture
Woody Allen for Midnight in Paris (2011)
George Clooney for The Ides of March (2011)
Michel Hazanavicius for The Artist (2011)
Alexander Payne for The Descendants (2011)
Martin Scorsese for Hugo (2011/II)

Уди Алън – не! Джордж Клуни – не знам… Микел Хазанавикиусоеисксйодс – о, да! Александър Пейн – о, да! Мартин Скорсезе – никаква представа.

Best Screenplay – Motion Picture
The Artist (2011): Michel Hazanavicius
The Descendants (2011): Alexander Payne, Nat Faxon, Jim Rash
The Ides of March (2011): George Clooney, Grant Heslov, Beau Willimon
Midnight in Paris (2011): Woody Allen
Moneyball (2011): Steven Zaillian, Aaron Sorkin, Stan Chervin

Твърде, ама твърде вероятно “The Artist” и тук да излезе с пълна кошница. Но “вечният сблъсък” го имаме и в тази категория, тъй че… Обаче тоз “Midnight in Paris” започва да ми намирисва на a bit too overrated…

Best Original Song – Motion Picture
Albert Nobbs (2011): Brian Byrne, Glenn Close(“Lay Your Head Down”)
Gnomeo & Juliet (2011): Elton John, Bernie Taupin(“Hello Hello”)
The Help (2011): Mary J. Blige, Thomas Newman, Harvey Mason Jr., Damon Thomas(“The Living Proof”)
Machine Gun Preacher (2011): Chris Cornell(“The Keeper”)
W.E. (2011): Madonna, Julie Frost, Jimmy Harry(“Masterpiece”)

Песента на Елтън Джон е сладурска, за другите – нямам мнение.

Best Original Score – Motion Picture
The Artist (2011): Ludovic Bource
The Girl with the Dragon Tattoo (2011): Trent Reznor, Atticus Ross
Hugo (2011/II): Howard Shore
War Horse (2011): John Williams
W.E. (2011): Abel Korzeniowski

Пфф, мислех тук да се отнеса в дъълги фермани,  това бидейки една от любимите ми категории, но тез дни съм занемарил саундтраците (по технически причини) и не съм преслушал нищо. Н-и-щ-о. Планирам, обаче, общо ревю на 10-15 от “най-важните скорове на годината”, тъй че би пейшънт! Ай’л би бак!

Best Animated Film
The Adventures of Tintin (2011)
Arthur Christmas (2011)
Cars 2 (2011)
Puss in Boots (2011)
Rango (2011)

Рррранго! Ужасно креативен, ужасно красив и ужасно сладурски филм, че на моменти и доста умен.  Аз съм си за него. Останалите (освен “Тинтин”) са си “баси пълнежа” според мен…

Best Foreign Language Film
The Flowers of War (2011)(China)
In the Land of Blood and Honey (2011)(USA)
The Kid with a Bike (2011)(Belgium)
A Separation (2011)(Iran)
The Skin I Live In (2011)(Spain)

Гледал съм “The Skin i Live In” и “A Separation”. И двата – почти перфектни, но все пак като че везните леко се накланят към иранското предложение. Конкуренция може би ще окаже очаквания “The Flowers of War”, за останалите не мога да кажа нищо.

Best Television Series – Drama
American Horror Story (2011)
Boardwalk Empire (2010)
Boss (2011)
Game of Thrones (2011)
Homeland (2011)

Ако спечели “Homeland” ще се самоубия, после ще излеза от гроба само, за да се гръмна пак! При наличието на класи като “Boardwalk Empire”, “Game of Thrones”, “American Horror Story” и дори “Boss”, “Homeland” не само че бледнее – направо става невидим! А от останалите – фаворит като че ли ми е “Game of Thrones”.

Best Television Series – Musical or Comedy
Enlightened (2011)
Episodes (2011)
Glee (2009)
Modern Family (2009)
New Girl (2011)

Best Mini-Series or Motion Picture Made for Television
Cinema Verite (2011) (TV)
Downton Abbey (2010)
The Hour (2005)
Mildred Pierce (2011)
Too Big to Fail (2011) (TV)

Downton Abbey! Downton Abbey! Downton Abbey!

Best Performance by an Actor in a Television Series – Drama
Steve Buscemi for “Boardwalk Empire” (2010)
Bryan Cranston for “Breaking Bad” (2008)
Kelsey Grammer for “Boss” (2011)
Jeremy Irons for “The Borgias” (2011)
Damian Lewis for “Homeland” (2011)

Брайън Кранстън заслужава на-после да получи един глобус за уникално перфектната му игра в “Breaking Bad”. Плътен фаворит. Джерами Айрънс – бидейки един от най-добрите актьори на пазара в момента – обаче има добри шансове да му го открадне.

Best Performance by an Actress in a Television Series – Drama
Claire Danes for “Homeland” (2011)
Mireille Enos for “The Killing” (2011)
Julianna Margulies for “The Good Wife” (2009)
Madeleine Stowe for “Revenge” (2011)
Callie Thorne for “Necessary Roughness” (2011)

Маргилес е вероятния победител, за играта си в леко лигавото  и крайно скучно отроче на братята Скот. Клар Денис е личен фаворит, бидейки една от малкото причини, заради които си пуснах пилота на “Homeland”.

Best Performance by an Actor in a Television Series – Musical or Comedy
Alec Baldwin for “30 Rock” (2006)
David Duchovny for “Californication” (2007)
Johnny Galecki for “The Big Bang Theory” (2007)
Thomas Jane for “Hung” (2009)
Matt LeBlanc for “Episodes” (2011)

Best Performance by an Actress in a Television Series – Musical or Comedy
Laura Dern for “Enlightened” (2011)
Zooey Deschanel for “New Girl” (2011)
Tina Fey for “30 Rock” (2006)
Laura Linney for “The Big C” (2010)
Amy Poehler for “Parks and Recreation” (2009)

Best Performance by an Actor in a Mini-Series or a Motion Picture Made for Television
Hugh Bonneville for “Downton Abbey” (2010)
Idris Elba for “Luther” (2010)
William Hurt for Too Big to Fail (2011) (TV)
Bill Nighy for Page Eight (2011) (TV)
Dominic West for “The Hour” (2011)

Best Performance by an Actress in a Mini-Series or a Motion Picture Made for Television
Romola Garai for “The Hour” (2011)
Diane Lane for Cinema Verite (2011) (TV)
Elizabeth McGovern for “Downton Abbey” (2010)
Emily Watson for “Appropriate Adult” (2011)
Kate Winslet for “Mildred Pierce” (2011)

Кефи фактът, че и Хю Боневил и Елизабет Макговърн са номинирани за ролите си в силния “Downton Abbey”, очаквам мощната им игра да получи заслужената си награда, в женската категория силно обезпокоявана от Кейт Уинслет и Даян Лейн.

Best Performance by an Actor in a Supporting Role in a Series, Mini-Series or Motion Picture Made for Television
Peter Dinklage for “Game of Thrones” (2011)
Paul Giamatti for Too Big to Fail (2011) (TV)
Guy Pearce for “Mildred Pierce” (2011)
Tim Robbins for Cinema Verite (2011) (TV)
Eric Stonestreet for “Modern Family” (2009)

Best Performance by an Actress in a Supporting Role in a Series, Mini-Series or Motion Picture Made for Television
Jessica Lange for “American Horror Story” (2011)
Kelly Macdonald for “Boardwalk Empire” (2010)
Maggie Smith for “Downton Abbey” (2010)
Sofía Vergara for “Modern Family” (2009)
Evan Rachel Wood for “Mildred Pierce” (2011)

Въпреки че признавам огромната харизма и силният професионализъм в играта на Джесика Лейндж, конкуренцията просто е над нея. И като казвам конкуренцията нямам в предвид никой друг, освен голямата Маги Смит, която слага всички останали в ъгълчето на малкото си джобче. Задължителен Глобус. Точка.

Първото впечатление, което оставя „The Guard” в непредубедения човек с поне малко кино култура, най-вероятно е “Още една болезнено тъпа комедия за масово потребление…” Лицето на Бреднън Глийсън може и да е леко облекчение за хората, запознати с филмографията му, но не е като да кажем, че и той няма лош филм. Продължаваме – постерът му изглежда малко… „евтинджос”, българското му заглавие е порядъчно оплескано и соу он. Честно, ако не бях чувал твърде много за този филм, не мисля, че бих си го причинил, съдейки само от изброените по-горе атестати. А това щеше да е филмовата ми недомислица на годината. Защото, някак си „The Guard” успява да е най-забавната смесица от „Криминале” и „В Брюж”, която е е пръквала някога. „The Guard” е най-забавният филм, който съм гледал тази година. „The Guard” е най-силният режисьорски дебют на годината. “The Guard” е най-добрата черна комедия от „В Брюж” насам.

С остроумият си диалог, силният сценарий и умно вплетени изпитани лайтмотиви от 90-арските гангстерски филми, Джон Майкъл Макдона успява да изцеди потенциала на филма си до последната капка. Между другото, името Макдона вече значи доста – режисьорът на другата голяма черна комедия на десетилетието „In Bruges” (и да, Брюж е в Белгия…) всъщност е Мартин Макдона – по-малкият му брат. А Брендън Глийсън е в една от главните роли и във „В Брюж”. Тези „съвпаденийца” може и да подразнят някои, бързайки да обвинят “The Guard” в безсрамно плагиатство, но самия филм разпердушинва каквито и да е подобни съмнения. Влиянието на комедията от 2008 е почти толкова осезаемо, колкото и  това на „Криминале” (с уговорката, че ще е леко трудно да се назове филм, на който „Криминале” да не е повлиял…). Главната „забележителност” на филма, която аз просто ще нарека „пуцащата сцена” (ще разберете за какво говоря, сигурен съм…) почти достига комичната проникновеност на гения на Тарантино и е напълно сравнима със самоубийствената сцена във „В Брюж”.

Дори няма да говоря за невероятната химия между Глийсън и Дон Чийдъл, която е половината от преживяването; за бруталната… бруталност, която те хваща напълно неподготвен и за искреният смях, който предизвика спазми на мускули, които не подозираш, че съществуват в тялото ти. По-големият Макдона има далеч по-деликатен поглед към нещата – там където „In Bruges” се превръща в кървава баня, “The Guard” успява да удържи юздите, което придава неочаквана за подобен жанр класа. Разбира се, има го и варианта „Amazingly dumb or amazingly smart…”, но едно е сигурно – „The Guard” доставя задоволително. Хумор, екшън, чиста проба удоволствие.

Брендън Глийсън играе комичната  роля на серж. Гари Бойл – ирландски полицай с “необикновен” поглед върху нещата. В града специален агент от ФБР, за да помогне в разследването на канал за наркотици и нещата стават лични. Следва неспирна поредица от комедийни секвенции, в които Дон Чийдъл (ФБР агента) показва огромният си талант, а Глийсън блести без много-много да се напъва. Сюжетът не е нищо специално, но е адски добре използван за целите на черната комедия. Точно простотата му позволява на Макдона да се развихри и да вплете толкова много препратки към 90-те (като се почне от началните надписи и се стигне до тривиалното…), че филмът накрая се усеща като един страшно смешен трибют към “Pulp Fiction”.

Поддържащият каст блести преди всичко с имената на Лиъм Кънингам и Марк Стронг. Кънингам играе Франсис Шийхи (главният мафиотин), чийто персонаж може и да не е развит много, но пък радва на онова “ниско” ниво на простата симпатичност – друго не очаквайте от този филм. Марк Стронг, бидейки едно от най-известните имена в каст, не успява да извади нещо твърде изненадващо като представление и не привлича излишно вниманието около себе си, но и нито за момент не разочарова.

Сценарият и режисурата са изцяло поверени на Джон Майкъл Макдона. Главното постижение на британеца е, че от простия сюжет и недоразвитите си персонажи, той успява да извлече и дестилира есенцията на английската комедия. Онази магийка, която дори да не те кара да избухваш в конвулсивен смях, просто те прави… щастлив. Въпреки черната си същност, това е feel good филм до мозъка на костите си.  Може да не е много умен, но пък е просто, безсмислено, опияняващо удоволствие. Гледайте го.

Крайна оценка:

8.3/10

Влади Неколов

Почти неизбежно (и твърде изкушаващо) е да потърсим по-дълбок смисъл в Меланхолията на Триер от перспективата на цялата му филмография.И много го направиха. Няма да съм първият, който ще ви каже, че такъв (предумишлено завоалиран или фенски-съчинен – все тая) се намира. Да се правя на умен, повтаряйки изтърканите, но и напълно достоверни според мен, фрази и положения като “Жените на Триер” и как той целенасочено “изважда мръсните ризи” на човечеството, осъжда го на смърт и (тук) го екзекутира, е ако не друго, твърде нерентабилно занимание. Но общо-културния-минимум, който ви е нужен, преди се гмурнете в трудносмилаемите напъни на датчанина, е следният: имайте в предвид, че това донякъде е филм-констатация. Филм-манифест на човек, смятащ, че има топките да го направи. “Melancholia” не иска от вас да сте съпричастни с нея, дори не иска от вас да я разбирате.

Гигантизма на темите, с които жонглира Триер и традиционният му режисьорски подход водят до един от бавните му филми. Определено на неподготвен човек, който не е заинтересован от темата и начина ѝ на интерпретация от Триер – скучноват.  Два часа упражнение по арт кино, пълно със символика и далеч от каквито и да е опити да се направи по-лесен за преглъщане. Не, това е филм, който не ти казва “Гледай ме, няма да съжаляваш!” “Меланхолия” в прав текст заявява “Майнтата ти, ако щеш ме гледал!” Но, според мен, определено няма да съжалявате. Да, страхувам се, че на моменти дори Триер не е наясно какво точно иска да каже, но филмът ще ви донесе неподправено удоволствие. Не го гледайте  като анализатори, опитващи се да разберат всеки намек на режисьора. Няма да разберете всичко, но “Меланхолия” е много повече от един пъзел.

От техническа гледна точка, това е най-елегантният филм на Триер досега. В първите си минути, той ни показва две планети – осъдената на Смърт Земя и палачът Меланхолия (и двете в ж.р.). Следва чисто визионерска секвенция от кадри, която обаче въобще не е дефицитна откъм смисъл и символи. Тогава за пръв път виждаме двете главни героини на филма, които са призовани да понесат мъките за грешките на цялото човечество – Джъстин и сестра ѝ Клер, в борба срещу природата. Независимо дали е игрище за голф-плаващи пясъци или клони и лиани, оплитащи ти се в краката, това е класическото положение човек vs. природа. Може би тук Триер залага обяснението си защо всички трябва да умрем. Защото не можем да се променим. Защото е в природата ни да сме такива каквито сме и колкото и да се опитваме да бъдем различни, просто не можем. Природата печели. Човекът губи. Финито. Бум!

След този макро поглед, режисьорът ни отвежда на една сватба. Започва първа част — “Джъстин”. Самата Меланхолия. Самото Щастие. Или, по-тривиално погледнато, самото би-полярно разтройство. Еуфоричната Джъстин, която е на път за сватбеното си парти няма нищо общо с меланхоличната и депресирана Джъстин, в която се превръща за няколко часа. И не ѝ стига, че я налягат съмнения за сватбата ѝ, ами трябва и да се справя със обкръжението си от роднини и приятели, сякаш създадени, за да наслагват напрежение, докато всичко не избухва. Саркастична и брутално реалистична майка, “палавия”, но и уязвим баща и меркантилния до безобразие шеф – всеки е по своему си луд в този филм. Но, най-важното, всеки е нещастен. Не, още по-важното – всеки иска да е щастлив. А Джъстин иска да е щастлива за всички – лоша идея за човек с циклофрения. Започва периода на тихия терор в “Меланхолия”.

Във втора част (“Клер”), режисьорът обръща взора ни към сестрата на Джъстин, която се оказва не по-малко любопитен персонаж от главната героиня. С имащ се за всезнаещ, но крайно страхлив съпруг и малко дете, Клер се опитва да изгради завесата на благоприличието за семейтвото си, която се оказва крайно прозрачна. Лет алоун разведените си родители и психично-болната си сестра – Клер не е като да няма проблеми. А когато се появява и Меланхолия – странната планета, криела се досега зад Слънцето и заплашваща да удари Земята, Клер е обсебена от тиха паника. Свикнала е да управлява откачените си близки и изведнъж контролът ѝ заплашва да я напусне тотално. И въпреки че Джон (съпругът ѝ) я убеждава, че нищо не я заплашва (и дори се ядосва когато разбира, че тя “продължава да влиза във форумите”), тя просто отговаря “Страх ме е.” И има за какво да се страхува.

(Spoiler Alert)
Филмът завършва така, както започва. Нищо чудно. Друго би било крайно не-на-място. Хипотетично погледнато, ако Триер беше завършил Меланхолията си с хепи енд (само краен кино инвалид би си помислил, че е възможно), филмът щеше да падне много надолу. С последната сцена на Меланхолия, Триер довежда плана си докарай. Работата е свършена. Резултатът е впечатляващ.

Крайна оценка:

9.3/10

Влади Неколов