Архиви
Melancholia / Меланхолия (2011, In Brief)
Присъдата – издадена; екзекуцията - изпълнена
Почти неизбежно (и твърде изкушаващо) е да потърсим по-дълбок смисъл в Меланхолията на Триер от перспективата на цялата му филмография.И много го направиха. Няма да съм първият, който ще ви каже, че такъв (предумишлено завоалиран или фенски-съчинен – все тая) се намира. Да се правя на умен, повтаряйки изтърканите, но и напълно достоверни според мен, фрази и положения като “Жените на Триер” и как той целенасочено “изважда мръсните ризи” на човечеството, осъжда го на смърт и (тук) го екзекутира, е ако не друго, твърде нерентабилно занимание. Но общо-културния-минимум, който ви е нужен, преди се гмурнете в трудносмилаемите напъни на датчанина, е следният: имайте в предвид, че това донякъде е филм-констатация. Филм-манифест на човек, смятащ, че има топките да го направи. “Melancholia” не иска от вас да сте съпричастни с нея, дори не иска от вас да я разбирате.
Гигантизма на темите, с които жонглира Триер и традиционният му режисьорски подход водят до един от бавните му филми. Определено на неподготвен човек, който не е заинтересован от темата и начина ѝ на интерпретация от Триер – скучноват. Два часа упражнение по арт кино, пълно със символика и далеч от каквито и да е опити да се направи по-лесен за преглъщане. Не, това е филм, който не ти казва “Гледай ме, няма да съжаляваш!” “Меланхолия” в прав текст заявява “Майнтата ти, ако щеш ме гледал!” Но, според мен, определено няма да съжалявате. Да, страхувам се, че на моменти дори Триер не е наясно какво точно иска да каже, но филмът ще ви донесе неподправено удоволствие. Не го гледайте като анализатори, опитващи се да разберат всеки намек на режисьора. Няма да разберете всичко, но “Меланхолия” е много повече от един пъзел.
In Brief: “Submarine” (2011)
Просто удоволствие
С този филм Ви представям новата си рубрика”In Brief”, която ще включва кратки, ревюта на филми, заслужаващи вниманието Ви. Целта е да пиша по-често за повече филми и тъй като коментарът в размерите на нормално ревю отнема малко повече време, ще се опитам да синтезирам основното във по-кратка форма.
Всеизвестен факт е, че англичаните са по-добрата част от човечеството. Те са отговорни за почти всичко хубаво на тоя свят – Лед Цепелин, Хари Потър и, да се свети името ѝ, Нейно величество дъ Куийн. Как да не ги боготвориш? В този дух, “Submarine” се представя като един типичен британски представител (и като абсолютно нетипичен холивудски) – прекрасен е. Не спирам да се чудя как от един пъпчив монолог, режисьорът Ричард Айоуд е успял да направи първокласен филм, възвеличаващ артистичния минимализъм и симбиозата емоция-картина. Филм, който е едновременно многопластова драма за съзряването и проста комедия за ежедневието на един британски тийнейджър. И, не на последно място, филм с почти перфектна игра. Та, някой да има желание да ме спонсорира с еднопосочен билет до Лондон?
“Submarine” е колкото лична и затрогваща, толкова смешна и разтоварваща история за един 15 годишен британски поданик, опитващ се да се справи с трудната възраст, капризите на първото гадже и разпадащото се семейство. Няма да загубите нищо, ако го гледате, освен възможността да намерите близък до емоционалността си филм, който ще заобичате безусловно. Знам, че този филм заслужава много повече от два параграфа текст, но няма какво да кажа, освен: гледайте го и решете за себе си.
Крайна оценка:
7.5/10
Влади Неколов

