Ревю: “Хари Потър и даровете на смъртта 1”

by Влади Неколов

Много дълго време се чудех дали да публикувам това ревю, защото аз, откровено, не мога да бъда обективен, когато стане дума за “Хари Потър”. И не ме е срам от това, защото това са книгите, с които израснах; филмите, които ме вдъхновяваха; героят, на който се опитвам да подражавам във всяко свое действие.

Но накрая се реших. Ревюто си чакаше в папка “Drafts” без големи шансове да види бял свят, защото си мислех, че хората искат да чуят от мен обективна критика, а не безспирно хвалене.

Но ето го тук. Така че, моля, не ме съдете несправедливо за това, че обичам тази поредица.

Та, стига повече празни приказки.

В това предпоследно приключение Хари, Рон и Хърмаяни са изтръгнати от сигурността на замъка Хогуортс и се впускат в търсене на хоркруксите – предметите, в които Волдемор е разпръснал душата си. Животът им никога повече няма да бъде същият и те са наясно с това – не само го приемат, но и доброволно се отказват от семействата си (Хърмаяни и Рон).

В това време Волдемор е надушил, че Хари ще бъде преместен от дома на чичо и леля си на по-сигурно място и организира засада на силите на Ордена. Лудоокия Мууди загива, а Джордж – единият от синовете на семейство Уизли – се отървава само с травма на едното си ухо (иначе казано, то вече не съществува Winking smile).

Магията е тук и си е отишла.

Децата са вече пораснали, заклинанията не са просто красиви искри, излизащи от пръчката ти, а тя е разликата между живота и смъртта – единственият ти коз срещу Волдемор.

Министерството на магията пада, министърът е мъртъв. За директор на Хогуортс е назначен Сивиръс Снейп. Магическият все повече заприличва на Германия по времето на Холокоста.

Но нищо все още не е загубено. Защото най-важното предстои. Предстои времето, когато единственият враг ще е Смъртта.

Музиката – странно начало, нали? И защо точно с нея да започна? Защото Александър Деспла е написал шедьоври. Всяка тема е шедьовър до мозъка на костите си. Заедно с филма те формират едно цяло (в това е истинския майсторлък – музиката допълва филма от където и да го погледнеш, за това понякога не се забелязва… но тя си е там и блести.

Режисьорът Дейвид Иейтс може вече спокойно да вдигне глава и да се провъзгласи за най-добрият режисьор, докосвал книгите на Роулинг. Всеобщото мнение е, че филмът е по-тъмен и по-зрял. Но не се споменава, че той е и по-романтичен, по-истински, по-трагичен, по-зловещ. Разтърсващ. Вледеняващ. Трогателен.

Даниел Радклиф, Ема Уотсън и Рупърт Гринт тук изиграват най-добрите си роли досега въобще. Но, за жалост, те не са най-добрите актьори в тази продукция. Хелена Бонам Картър беше с класа над повечето актьори, въпреки че нямаше кой-знае колко много време на екрана. Ралф Файнс също беше безупречен в представлението си. Много смразяваща роля.

И накрая бих ви дал един съвет. Отидете и гледайте този филм на големия екран. Той просто е направен за кино. Не за малкия компютърен монитор.

Крайна оценка:

За феновете на поредицата: 10.0/10

За останалите: 9.5/10