Ревю “Робин Худ” (2010)

by Влади Неколов

Annoyed

Най-лошото нещо, което може да се случи на един преуспял режисьор, е да си повярва.

И, за жалост, по всичко личи, че Ридли Скот си е повярвал… и то много.

Всеки голям филмов деец трябва да разкаже голяма история. И когато няма такава на пазара, се обръща към доброто стаааро средновековие. Само че историята вече е клише, а продуктът – достоен за… пренебрежение. Този път, Скот направи своето харакири в моите очи. И не стига това, ами и повлече след себе си и имена като Ръсел  Кроу и Кейт Бланшет. Както казват хората, много хубаво не е на хубаво.

Главният герой на продукцията на Universal Pictures и Imagine Entertainment (Sarcastic smile…) е небезизвестният разбойник и кръстоносец от похода на Крал Ричард Лъвското сърце Робин Лонгстайд.

robinhood_2010

Филмът започва с ужасяващо клишираното “разказване на предисторията” като книга със староанглийски шрифт върху стара хартия, което много ми напомня за “Спящата красавица” на Дисни. Само един старец с плътен глас ни трябваше и картинката щеше да е пълна. Първата грешка на Скот.

След това зърваме за кратко красотата на лейди Марион Локсли (Кейт Бланшет), бъдещата вдовица на Робърт Локсли и любима на Худ, а после превземането на крепостта Шалуз – последната крачка, преди прибирането в Англия на кръстоносците на Лъвското сърце. В тази последна битка обаче, Кралят е убит и най-близкият му довереник – сър Робърт Локсли трябва да занесе короната обратно в Англия при кралското семейство. На път към дома, английски наемник на френският крал устройва засада на Локсли с цел да убие краля (все още не знае, че той е вече мъртъв). Робин и няколко войници, които са дезертирали и са тръгнали на път към дома сами, също стават свидетели на битката и убиват войниците на френския крал. Стрелецът зърва издъхващият Локсли, който го моли да предаде меча, който принадлежи на баща му.

След пристъп на необяснима носталгия Худ решава да върне меча на сър Уолтър Локсли, което го вкарва в поредица от трагично-комични случки, които не впечатляват с нищо.

Освен, може би, с актьорската игра на Кейт Бланшет. На нея ѝ отива да бъде непокорната съпруга. Да властва над собствения си живот, без да зачита мъжкото мнение, е опасно за времето, в което е живяла лейди Марион. И въпреки това тя е глава на семейството в тежките дни, през които мъжът ѝ се бие по полетата на далечния изток. Няма на кого да разчита и единствено уменията ѝ да борави с лъка я пазят. Бланшет пресъздава прекрасно вътрешната сила на героинята си.

За разлика от нея обаче, Ръсел Кроу не успя – за мен – да се вживее в ролята си, въпреки че е изключително гъвкав, когато става дума за разлики в характерите на героите му (за справка – “Гладиатор” и “Красив ум” – в тази последователност Laughing out loud). Определено героизмът му идва в повече и това ме кара да се чувствам сякаш гледам пародия. Може би лицето му вече е прекалено изхабено за такива големи роли или, може би (и по-вероятно), самата роля вече е прекалено изхабена за такива продукции. Не знам какво толкова привлекателно виждат режисьорите в тези откровени клишета.

Ако се абстрахираме от историята, която разказва – което си е най-важното – не можем да не отбележим, че филмът има кинематографични качества и е заснет много добре. Ефектите (където ги има – все пак говорим за средновековна Англия) са си на място и не парадират. Музиката не впечатлява, но не е и фатално сбъркана. Епиката са под нивото на Ридли Скот. Има някои вълнуващи моменти, но, като цяло нищо особено.

Името Ридли Скот вече значи много по-малко след този филм и ще има доста да връща и оправя имидж. Препоръчвам му да седне и да измисли нещо оригинално, а да не пропилява таланта си в такива… неща.

Крайна оценка:

5.6/10

Влади Неколов Winking smile