Ревю “Лабиринтът на фавна” (2006)

by Влади Неколов

Една от малкото импулсивни постъпки, които ще направя!

Аз съм скучен човек. Всеки, който ме познава, ще ви го каже. Заниманията, които обичам да правя – рисуване, писане – са все самотни. А и ходенето на кино се превръща често в такова, когато имаш приятели, фенове на “Здрач” и “Step Up”. Но освен че са уединителни, тези занимания учат на търпение. Учат да не постъпваш импулсивно, а да се осланяш на трезвата мисъл.

За това много рядко ще видите подобно нещо от мен. Да пиша ревю на филм, морално остарял за целите на блога ми – а именно да представлява реалното ми мнение за новите заглавия – е доста импулсивно, според моите стандарти.

Истината е, че снощи гледах този филм за първи път. Да, много от вас сигурно ще кажат, че това е голяма пробойна в кинокултурата ми, но и аз нямам представа как ми се е изплъзвал цели четири години. Просто незнам, но нямам никакви спомени дори да съм се питал  дали да го гледам.

И сега разбирам, че съм направил огромна грешка.

Ще кажа само това (всъщност няма да кажа само това, но така звучи по-авторитарно) – “Лабиринтът на фавна” веднага се изкачи в личната ми класация и стана най-добрият филм, който съм гледал, а Гийермо дел Торо моменталически се превърна в един от най-любимите ми режисьори и съм готов да го отбранявам срещу всякакъв род хейтъри с живота си.

Не мога да изразя учудването си, след като изгледах филма – бях готов за нещо средно, дори под средата, защото този жанр не ми е особено по вкуса. А дали съм вярвал, че това ще е най-добрият филм, който съм гледал от много… от много много дълго време? НЕ, разбира се!

И какво – мислите – почувствах, когато разбрах, че това ще е свежата глътка въздух, от която така отчаяно се нуждая? Беше прекрасно. И вече всичко изглежда откровено смешно… и жалко. Филмите, на които преди съм давал осмици, вече според мен заслужават нищо друго, освен тройки. Защото никой филм, излязъл в близките месеци – даже и повечето в близките години – не заслужават да сложа да сложи името си до този шедьовър, разбиващ всякакви клишета.

Всичко е възможно…

Да, в този филм всичко е възможно… и се случва. Невероятната смесица от магия и реалност, оцветена от военната обстановка, е нещо, което трябва да се види.

Смайващото и напълно непреиграното представление на всички актьори – до един – е впечатляващо. Ивана Бакеро, играеща малката Офелия – момиче, запленено от странния и очарователен свят на една легенда – не може да изиграе по-добре ролята на дете, осакатено от времето, в което живее.

Но най-блестящ беше Сержи Лопес, изиграл брутално жестокия капитан Видал. Такава омраза струи от този човек, че не мога да си представя как такова нещо може да се имитира.

И после върви и питай защо според Метакритик това е най-добре приетия филм на десетилетието – ами много просто – защото това Е най-добрият филм на десетилетието. Непреклонно и твърдо това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало скоро.

Нищо не е както си мислите!

Ще ви задам един простичък въпрос – като какъв можете да окачествите филма – ужаси… не баш. Фентъзи… малко, но – като цяло – не. Екшън – абсурд. Военна драма – може би, но не изцяло.

Излиза, че филмът е прекалено голям, за да бъде “оковаван” и ограничаван само до един жанр. Той е сбор от най-доброто на всички гореизброени.

И това е един от най-големите плюсове на филма. Мамка му, писна ми да знам края на филма още преди да е започнал и – което е по-лошо – да знам как точно ще се стигне до този край. Тук нищо не е както трябва в най-добрия смисъл на думата; искам да кажа, че този филм не следва отъпкани пътеки, а създава свои… магистрали.

Но има и проблем. И този проблем съществува и при повечето стойностни филми – той не е за всяко око. Защото просто много хора не биха вникнали в истинските му ценности. Не биха разбрали гения на директора, кинематографиста и оператора. Но пробвайте.

Ако не сте го гледали, пробвайте… защото можете да спечелите много повече, от колкото бихте изгубили.

Залети от посредствеността най-много ние, които по задължение или не, гледаме всичко, до което можем да се докопаме, имаме нужда от по-чести глътки въздух.

А тази е наистина освежаваща.

Крайна оценка:

10/10

Влади Неколов

Филмът е №1 в личният ми ТОП10