Ревю “127 часа” (2010)

by Влади Неколов

Ами… ами… ами!                                                                                                rated_r_logo2 127-Hours

Дани Бойл се изживя като Мадона на 2008-а с изключително добре приетия “Беднякът милионер” и за повечето хора това беше първият и последен път, в който чуха за него, без да се досещат, че той е автор и на невероятният “Trainspotting”, с който изгря звездата на Юън Макгрегър. Като погледнем в миналото, можем да забележим че филмографията на англичанина е леко криволичеща и надали той би намерил място сред любимите ми режисьори след филм като “Sunshine” например.

Тук човекът ни е предложил визуално богат и тежък филм за същността на жертвата в името на висшето благо. И макар че нищо не е перфектно или достойно за кой знае какви комплименти, иде реч за сносно заглавие, смятащо се за повече, отколкото е и – все пак – наистина много повече от много други.

127-hours-poster

Както споменах по-рано, кариерата на Дани Бойл е заприличала на разбесняла се синусоида. След пиковете (положителни – “Беднякът милионер” и “Trainspotting”, както и отрицателни – “Sunshine”) беше време да настъпи стабилизация и да видим нещо по-нормално и причисляващо се към “добрите филми” – тези  без натруфени щуротии. При все, че опитите му за оригиналност понякога сполучливо разчупват атмосферата, друг път оставят с впечатлението, че е решил да ги сложи там под влиянието на обилно количество екстази. На няколко пъти цялата идея на сцената отиваше по дяволите само за да се подмаже на Академията (защото не си мислете, че славата отпреди 3 години не му липсва). В никакъв случай обаче това не са големи проблеми и в крайна сметка не оказват голямо влияние върху общата картина.

А тя е брутална.

ВНИМАНИЕ: СПОЙЛЕРИ

Надменният катерач Арън Ралстън отива “на излет сред природата”, но няколко погрешни крачки стоварват върху му тежък камък и много проблеми. С изцяло затисната ръка, той се озовава в тесен процеп в земята, който е огряван от слънцето само 15 минути на ден. Истинският проблем обаче е, че никой не знае къде всъщност е Ралстън и той няма как да съобщи, че е в беда. Както и да опитва да се измъкне от камъка, той не помръдва и инстинктът му за самосъхранение накрая го довежда до ампутация на ръката. Красота! Почти мазохистичното отношение, с което прерязва и последният нерв, който го свързва със злочестия му крайник, е реверанс към истинските шедьоври в този жанр. И е сгряващо душата преживяване за всеки обичащ себе си извратеняк. Но можеше и повече…

127-hours (1)

Ммдааа, не липсват и клишетата като пиенето на собствената урина и дори кръв, когато всякакъв друг заместител на течности е изчезнал. Въобще надали този филм ще е някакъв пример за оригинални идеи, но не трябва да се забравя, че е правен по книга, която е написана по истински случай.

По средата на филма нишката почва да се разводнява прекалено, просто защото няма какво толкова много да се случи и точно тук Бойл е поръсил приятното си ястие с щипка идиотщина. Обърканият ум на алпиниста започва да си създава странни имагинерни случки, в които Арън се вижда като дете, а пред него стоят роднините му до девето коляно. Странните им и откровено тъпи физиономии за момент отвращават, но всичко свършва бързо. Друг подобен пример е вече полуреалната халюцинация с Блу Джон – човекът, на който е кръстен каньонът, в който Ралстън бере душа – отчайващо приличащ ми на Хъмпти Дъмпти и също толкова мистериозно-грозно-тъпо-ужасяващо-странно усмихващ се. Много много странно и отново отвлича от досега приетата атмосфера.

Разбира се и тук можем да попаднем на бели кахъри от рода на това, че за пет дни в каньона, лицевото окосмяване на Ралстън не се променя, но надали това ще направи някакво впечатление на повечето зрители.

Положителното нещо – това, което допълни картината и донякъде спаси филма – е музиката на Раман. Ей тоя циганин знае какво прави понякога. Бийтовете му са страшно зарибяващи, на моменти крайно променящи възприятията ни, на моменти – оставящи ни на самовола на природните звуци или ужасяващата тишина. А и той е главно отговорен първата сцена от филма да ми хареса толкова много. Много раздвижена и цветна.

127-Hours-header

Но най-прекрасната изненада за мен си остава Джеймс Франко. Заклеймен от мен като посредствен, той ме обори болезнено. Мислех си, че ще стане същото като с “Buried”, но – слава Богу – Франко разкри светлата си страна с една непринудена и изпъстрена с емоции игра. Не можах да повярвам на очите си, но той показа че притежава власт над израженията, с каквато малко хора могат да се похвалят. Болката и страданието струяха от иначе приветливото му лице и за момент не трепна там, където не трябваше. Той, Джеси Айзенбърг и Ема Стоун за мен са сред малкото приятни изненади за 2010-а.

Като зачекнах по-горе темата с “Buried” нека си довърша мисълта. Прави ми впечатление, че много хора намират някакви паралели за сравнение между тях. Въпреки че и “127 часа” максимално се доближава до представите ни за моноспектакъл, “Buried” на Кортез е класически пример за единично изпълнение. Провален пример, заради сгрешен каст. Тук – за наша радост – не стои този проблем.

Ако трябва да коментирам други актьори, единствените, на които мога да обърна какво да е внимание, са  Амбър Тамблин (Меган) и Кейт Мара (Кристи), от които не останах с кой знае какви добри впечатления. За десетте минути екранно време, на няколко пъти ме издразниха зверски.

127_hours_poster_01

“127 часа” на Дани Бойл не е най-добрият филм на годината! Не е даже и сред първите пет. Но е добър филм. Филм, показващ ни силата на човешкият характер и разкриващ ни ужасяващите неща, които човек може да направи в името на оцеляването. Направо ги възпява. Затова спокойно можем да му присъдим титлата “Ода на живота” за 2010-а, а това никак не е малко.

Крайна оценка:

6.8/10

Влади Неколов