Melancholia / Меланхолия (2011, In Brief)

by Влади Неколов

Присъдата – издадена; екзекуцията –  изпълнена

Почти неизбежно (и твърде изкушаващо) е да потърсим по-дълбок смисъл в Меланхолията на Триер от перспективата на цялата му филмография.И много го направиха. Няма да съм първият, който ще ви каже, че такъв (предумишлено завоалиран или фенски-съчинен – все тая) се намира. Да се правя на умен, повтаряйки изтърканите, но и напълно достоверни според мен, фрази и положения като “Жените на Триер” и как той целенасочено “изважда мръсните ризи” на човечеството, осъжда го на смърт и (тук) го екзекутира, е ако не друго, твърде нерентабилно занимание. Но общо-културния-минимум, който ви е нужен, преди се гмурнете в трудносмилаемите напъни на датчанина, е следният: имайте в предвид, че това донякъде е филм-констатация. Филм-манифест на човек, смятащ, че има топките да го направи. “Melancholia” не иска от вас да сте съпричастни с нея, дори не иска от вас да я разбирате.

Гигантизма на темите, с които жонглира Триер и традиционният му режисьорски подход водят до един от бавните му филми. Определено на неподготвен човек, който не е заинтересован от темата и начина ѝ на интерпретация от Триер – скучноват.  Два часа упражнение по арт кино, пълно със символика и далеч от каквито и да е опити да се направи по-лесен за преглъщане. Не, това е филм, който не ти казва “Гледай ме, няма да съжаляваш!” “Меланхолия” в прав текст заявява “Майнтата ти, ако щеш ме гледал!” Но, според мен, определено няма да съжалявате. Да, страхувам се, че на моменти дори Триер не е наясно какво точно иска да каже, но филмът ще ви донесе неподправено удоволствие. Не го гледайте  като анализатори, опитващи се да разберат всеки намек на режисьора. Няма да разберете всичко, но “Меланхолия” е много повече от един пъзел.

От техническа гледна точка, това е най-елегантният филм на Триер досега. В първите си минути, той ни показва две планети – осъдената на Смърт Земя и палачът Меланхолия (и двете в ж.р.). Следва чисто визионерска секвенция от кадри, която обаче въобще не е дефицитна откъм смисъл и символи. Тогава за пръв път виждаме двете главни героини на филма, които са призовани да понесат мъките за грешките на цялото човечество – Джъстин и сестра ѝ Клер, в борба срещу природата. Независимо дали е игрище за голф-плаващи пясъци или клони и лиани, оплитащи ти се в краката, това е класическото положение човек vs. природа. Може би тук Триер залага обяснението си защо всички трябва да умрем. Защото не можем да се променим. Защото е в природата ни да сме такива каквито сме и колкото и да се опитваме да бъдем различни, просто не можем. Природата печели. Човекът губи. Финито. Бум!

След този макро поглед, режисьорът ни отвежда на една сватба. Започва първа част – “Джъстин”. Самата Меланхолия. Самото Щастие. Или, по-тривиално погледнато, самото би-полярно разтройство. Еуфоричната Джъстин, която е на път за сватбеното си парти няма нищо общо с меланхоличната и депресирана Джъстин, в която се превръща за няколко часа. И не ѝ стига, че я налягат съмнения за сватбата ѝ, ами трябва и да се справя със обкръжението си от роднини и приятели, сякаш създадени, за да наслагват напрежение, докато всичко не избухва. Саркастична и брутално реалистична майка, “палавия”, но и уязвим баща и меркантилния до безобразие шеф – всеки е по своему си луд в този филм. Но, най-важното, всеки е нещастен. Не, още по-важното – всеки иска да е щастлив. А Джъстин иска да е щастлива за всички – лоша идея за човек с циклофрения. Започва периода на тихия терор в “Меланхолия”.

Във втора част (“Клер”), режисьорът обръща взора ни към сестрата на Джъстин, която се оказва не по-малко любопитен персонаж от главната героиня. С имащ се за всезнаещ, но крайно страхлив съпруг и малко дете, Клер се опитва да изгради завесата на благоприличието за семейтвото си, която се оказва крайно прозрачна. Лет алоун разведените си родители и психично-болната си сестра – Клер не е като да няма проблеми. А когато се появява и Меланхолия – странната планета, криела се досега зад Слънцето и заплашваща да удари Земята, Клер е обсебена от тиха паника. Свикнала е да управлява откачените си близки и изведнъж контролът ѝ заплашва да я напусне тотално. И въпреки че Джон (съпругът ѝ) я убеждава, че нищо не я заплашва (и дори се ядосва когато разбира, че тя “продължава да влиза във форумите”), тя просто отговаря “Страх ме е.” И има за какво да се страхува.

(Spoiler Alert)
Филмът завършва така, както започва. Нищо чудно. Друго би било крайно не-на-място. Хипотетично погледнато, ако Триер беше завършил Меланхолията си с хепи енд (само краен кино инвалид би си помислил, че е възможно), филмът щеше да падне много надолу. С последната сцена на Меланхолия, Триер довежда плана си докарай. Работата е свършена. Резултатът е впечатляващ.

Крайна оценка:

9.3/10

Влади Неколов