Mark McKenzie – “The Greatest Miracle” (2011 саундтрак, ревю)

by Влади Неколов

And some thoughts about the film music.

Няма да си говорим за религия – или поне аз ще се опитам да избегна до колкото е възможно този въпрос, при положение, че ще пиша за изключително религиозен саундтрак към изключително религиозен филм. И докато филма е нещо, което не бих ви препоръчал да си причините дори от това да зависи вселенския живот, то саундтрака към него, дело на небезизвестният Марк Макензи, е нещо нечувано:

Е, може би с това “небезизвестният” леко се увлякох, но целта ми е да не си помисляте и за миг, че подобно нещо просто не идва от “спусти боже” (казано в контекст).  Е, разбира се, че е възможно, но ако това се беше случило, вероятно щяхте току-що да сте чули част от един от най-важните саундтраци за последния половин век. Май пойнт хиър е, че човекът е един от най-уважаваните оркестратори на Холивуд, работил с хора като Дани Елфман, Джон Уилямс, а и да не забравяме, че беше един от много малкото хора, с които Джери Голдсмит (Макензи беше оркестратор на почти всички негови последни скорове) е работил. В композиторското поприще обаче като че никой не е смятал, че името му ще блесне, тъй като  получава предимно дежурните за него дълбоко религиозни филми. Да, познахте, човекът е дълбоко религиозен (ама явно, наистина дълбоко), което е достатъчно рядко срещано, за да го посоча. Но по-важното е, че всяка нота, която излиза изпод ръката му е написана във възхвала на белобрадия старец (не оня!) и това личи много ярко и от само себе си, та и като добавим, че пише музика за анимация, която е по-прохристиянска и от Библията, нещата стават повече от очевидни. Но на кой му пука?

Като всеки съвременен мислещ човек, който все още е със всичкия си, аз съм атеист и скептик и откровено неаргументираната до степен на инфантилност защита на коя да е теза, ме вбесява. Това е “The Greatest Miracle” – поредната сладникава анимация с ангелчета, която има по-малка художествена и стойност от онова недоразумение “Легендата за Титаник”, което не случайно краси последното място в IMDb за анимационен филм. Във Фейсбук даже се опитах да го определя като “опасен”, но и това ми се вижда като някакъв вид комплимент, затова ще го нарека просто жалък.

Единствената причина, заради която изобщо има нужда да се споменава “The Greatest Miracle” е музиката към него. И интересно, като че режисьорът Брус Морис също е имал подобно виждане (и толкова по-добре), защото с бюджет, който вероятно се върти около милиона, Морис сериозно е спестил от качествени аниматори и сгоден сценарист, но е “хвърлил” бая пари за пълен симфоничен оркестър, който да запише скора на Макензи. И това е критично правилният му ход, с който влезе в устата на саундтрак критиците и (ултимативно) си осигури още няколко хилядарки отгоре. Но, в крайна сметка, единственото, за което “The Greatest Miracle” заслужава да съществува на тоя свят, е да джъстифайва музиката, написана за него, която е обречена на къде-къде по-ярка слава.

Та нека се концентрираме върху нея. Въпросът тук е откъде се пръкна такова чудо? Под чудо не разбирайте най-добрия саундтрак правен някога. Чак това не е, но е толкова добър, че самото му съществуване и пълната липса на каквото и да е широко признание, са крайно любопитни. Музиката може да се разгледа в най-малко два аспекта – като саундтрак, крайно подвластен на религиозната си същност и в този смисъл до колко изпълнява задачата си, и като представител на жанр, чието развитие е толкова странно, че представлява интерес само по себе си.

Филмовата музика не е типичното изкуство по една много проста причина – някой друг има пълната власт да упражнява контрол върху работата ти. Хора като Макс Стайнер, Джери Голдсмит, Димитри Тьомкин и много други, са надраснали този контрол и са осъзнали, че въпреки него стига да излеят таланта си качествено, могат да се получат изключителни неща. Това са класиците в тази сфера – хората, които успяват едновременно да се придържат към вече установената линия на режисьора, и също така да създадат нещо изцяло свое. Въпроса е обаче, (и това съществува във всички изкуства), колкото и да се опитваш да направиш нещо “свое” винаги ще си подвластен на понятието “модерно”. А “модерното” и “качественото” в по-ранната филмова музика не винаги бяха представи, вървящи една до друга. Разбира се, и това си има обяснение.

Когато музиката не е създадена като стенд-алоун преживяване (имам в предвид като цяло – опера, балет, мюзикъл…) тя трябва да премине една бариера на безропотно подчинение на това, което виждаме. Същото е и с филмите – нужно е време композиторите и (което е по-важното) режисьорите да осъзнават, че всички губим от това. Ако нямаме еволюция, музиката просто става излишна, защото накрая на всички щеше да ни се набие до степен на иритация, че тимпани в остинатни шестнайсетини с плавно кресчендо винаги ще означава наближаващ конфликт или епични брас сола – кулминация в историята. Разбира се, композитори като Миклош Роса и по-късно Джон Уилямс с техния гений правят тази музика да звучи великолепно (пример – “Ben-Hur” е всичко което се опитвам да кажа), но средното ниво в средата на миналия век е само на крачка от това.

Обаче в последните двадесет-тридесет години започна да се случва нещо качествено ново. Музиката на Холивуд улегна и узря. Започнаха да се появяват странни “пришълци”, чиито творби не звучаха като клонинги на “Планетите” на Гюстав Холст. Дори немислимото се случи – пръкна се минималист. Да, Филип Глас, една от най-важните фигури в филмовата (и като цяло) музика от края на миналия век та до ден днешен, строи саундтраци върху три-четири ноти с абсурдната лекота на Арво Парт и не му пука. Звездата на Александър Деспла изгря и с нея филмите (или по-точно хората, които ги гледаха)  вече можеха да си отдъхнат, уверени, че саундтраците към тях тръгнаха по правилния път. Пътя на неподправения авторски почерк. Арфата запя. Цигулката вече не беше само едно дразнещо врещене. Оркестъра разкри истинската си красота.  Разбира се, епични теми все още звучаха, но какво лошо в това, щом са написани както трябва? Брасът придоби истинската си мощ в ръцете на школувани композитори, които освен класическа подготовка, вече имаха десетилетия опит в конкретния занаят. Всичко си дойде на мястото. Та какво повече да се желае? Ами, има какво.

По простата причина, че реалният (и според мен, неизбежният) път на филмовата музика е да стане знакова точно за нашето поколение и да е най-голямото ни музикално наследство така, както свещената музика е най-голямото наследство на Барока. Напълно убеден съм, че това ще се случи по простата причина, че най-много музика се пише, когато има непосредствена нужда от нея. През 18 век е имало нужда от църковни меси и Бах взел, че написал Mass in B minor – според повечето хора най-чистата красота, записвана под формата на ноти. Само въпрос на време е подобно нещо да се случи и във филмовата музика. Не съм безпочвен оптимист по въпроса, нали?

Последните 9 абзаца бяха необходимата почва, върху която да поставя твърдението си, че в контекста на развитието на филмовата музика, “The Greatest Miracle” си е майлстоун, определящ ако не пътя ѝ занапред, то поне докъде е стигнала в опитите си да бъде самодостатъчен източник на естетическо удоволствие от най-висша класа. Защото творбата на Марк Макензи е damn close до това висше удоволствие.

Една критична дума описва значението на този саундтрак – увереност. Откъде тази увереност обаче, не знам, но дори Людовик Бурсе (другият значим “дебютант” за миналата година) на моменти се пропукваше под напрежението и залиташе в преподсигуряване, което си личеше. Е, тук няма нищо подобно. Музиката е лека, почти “течаща” едновременно много ефирна, създаваща амбиент чувство, но и изключително тематична, използваща лайтмотивите си много мъдро. Не липсва обаче и онова чувство на мощен брас, който в случая напомня на ангелски фанфари, а когато стане въпрос за лошия червен дявол с рогца, музиката превъплъщава чувствата много по-добре от представа за него (да не говорим за филма, моля).

Оркестрацията е на ненормално високо ниво – Макензи сам си я е направил  и я е направил зашеметяващо. 80-членният симфоничен оркестър, детският хор “Libera” и женския хор (общо излизат някъде към 150 човека) звучат като единен, дишащ организъм. Никъде няма да откриете явно непреднамерен дисонанс или пък кривване от  плоскостта на звучене, която Макензи построява. Звукът като цяло е открояващо се мек и топъл, сякаш изпълнен с “божествена светлина” (wtf, но пък звучи добре…).

Това ни се доставя в ненормални пропорции още с ‘The Greatest Miracle Prelude’ – струнни в симбиоза, сякаш неразделни, бавно разкриват изключително красива и проста мелодия,малко преди да бъдат безкомпромисно прекъснати от “лошия” брас, който вкарва чувство на дълбочина и проникновеност, усилващо се когато двете секции се слеят. После браса отново излиза на преден план, но това, което до сега би трябвало да преставлява “лошото”, изведнъж се превръща в красиви фанфари, звучащи така, сякаш се спускат над теб от километри. Красота! А още не сме и преполовили трака! Така от нищото по средата изникват перфектните гласове на децата от хор “Libera” – подобна хорова работа във филм не съм чувал от много време. Чуйте ‘Offerings’, за да си дадете сметка. Нито едно гласче не е и четвърт по-надолу е предполагаемия тон, всичко е заковано на място и изпято с такава нежност.

Текстовете, които пеят малчуганите, бликат от фрази като “Benedictus Deus”, всичко на латински, което, заедно с проникновената музика, са си направо истинска носталгия по свещените работи на Моцарт и Бах. Даа, още с началото си, този скор ме порази.

Заслужава си обаче, да споменем и “Anegels, Demons and Prayer” (най-отгоре може да го чуете) – първите двайсет секунди изглеждат като напълно логично продължение на предишните тракове и изведнъж се случва нещо интересно. Атмосферата, създадена от ангелската песен, бива спукана като балон, изведнъж се усещаш, че не можеш да си поемеш дъх от напрежение. Звучат ниски контрабаси и туби, и след малко всичко се завихря като торнадо от остинатни цигулки в три тона, а ти вече се чудиш на кой свят си. После следват времето за отдих в малки хомурески и премерени дисонанси, а след тях всичко замира до един пулс, от който се въздига тежка туба, повтаряна от цигулки. Няколко цели ноти за съспенс, после кулминация, след която зазвучават същите онези фанфари от прелюдията. Не е ли прекрасно?

Всичко е прекрасно. Напълно уверено мога да кажа, че това не е само най-добрият скор, а и най-красивата музика, която съм чувал от доста време насам.

–––––––––––––––––––––

Но за жалост, хайпа около него граничи с абсолютната нула, само леко подклаждан от награди от типа на двете номинации за “Най-добър скор” и “Най-добър скор към анимационен филм” на IFMCA. Но това, разбира се, е нищо в очите на обикновения зрител и слушател, който няма време, а и, (да си го кажем) мозък за експерименти. Показателно е, че саундтракът го няма дори в Тубата (освен Прелюдията и една сюита), което може би трябваше да го напиша по-рано, за да не си губите времето да го търсите. Вероятно и онова, което съм качил в SoundCloud ще бъде баннато скоро, тъй че единственият ви избор е да го изтеглите. След около час мъчителна борба, успях да го изнамеря и засега линка е валиден, но не се съмнявам, че това в скоро време ще се промени. Ще го кача в няколко сайта и ще се опитам да поддържам линковете тук обновени, но ако все пак се случи така, че не можете да го изтеглите, можете да пуснете един коментар по-долу или да се свържете с мен лично и ще направя всичко възможно по въпроса.

Линк за сваляне: http://depositfiles.com/files/68rpehze4