Дъ бест of Classical Music.

by Влади Неколов

Десетте Големи.

classical_1475126c

6 века “модерна” музика в 10 места? Това трябва да е най-субективната и неточна класация, която някога сте чели.

Класическата музика е ни повече, ни по-малко от една цяла вселена. Вселена от звуци, имена, жанрове, епохи, предразсъдъци, чудеса, гениалност и посредственост. Да направиш all-time Топ10 за нея е много по-трудно, от колкото за филми дори само ако броим значително по-масивният тайм-спан, която подобна класация трябва да обхваща. А като включим отделните предпочитания към композитори, стилове, инструменти, изпълнители и епохи, задачата да се състави обективна и точна извадка, става направо невъзможна. Затова аз няма да се и опитвам. Имам някакъв опит с подобни класации, за да знам, че ако някои излишно много започва да набутва мнението си на останалите, не се получават хубави неща. Ето защо аз си казвам, че това е по-скоро квинтесенция на музикалният ми вкус, отколкото някакъв опит в критиката.

А целта на подобна класация винаги е една и съща – да ви извербувам. Изброените по-долу произведения може и да не са най-достъпните, но съм убеден, че ако се постараете да ги чуете наистина, ще се изненадате от количеството красота, което някак си досега все е успявало да ви се изплъзне.

А дори да не стане, малко истинска музика не е убила никого досега, съмнявам се вие да сте първите.😉 Приятно слушане!

PS Баси, защо винаги като пиша за музика и ми се получават ебаси километричните постове! Като стигнах до шестото място и се опитах да скролна до началото, осъзнах, че май е по-добре да разделя класацията на две части. Иначе, освен другото, ще се зарежда за 5 часа. Така че, очаквайте утре по някое време втората част от “Дъ бест of Classical Music”

10. La Mer – Claude Debussy

“Морето” или La Mer – три симфонични скици за оркестър, е шедьовърът на френският импресионист Клод Дебюси. Както повечето си събратя по стил, композиторът залага повече на атмосферата, отколкото на някаква конвенционална мелодия и разработването ѝ. Това може да ви звучи тъпо и твърде арт, но точно поради това La Mer, с уникалната си оркестрация и иновативните си субтле похвати, се превръща в преживяване повече от което и да е друго произведение от списъка ми.

Ето я и задължителната за подобна класация никому ненужна тривиа – La Mer е продукт на засиления интерес на композиторите към морето в началото на XX век, който се наблюдава най-вече във Великобритания и Франция. Любимата ми A Sea Symphony, която присъства в друга(та) моя класация също спада в тази категория.

Препоръчвам диска на Серже Коусевицки с Бостънския симфоничен оркестър; тоя човек трябва да е имал морски пясък в косата си, докато е дирижирал. Подобно нещо не бях чувал и надали пак ще чуя.

 

9. Symphony No. 6 – Pyotr Ilyich Tchaikovsky

Това не ви е миличкият Чайковски от “Лешникотрошачката” с красивите мелодийки и връткащите се балеринки. Това тук е черно и тежко! Шестата симфония на руския гений е всичко, което е романтизма. Чувства, чувства, чувства. Тъга, ярост, щастие, унилост, надежда. Това произведение достига такива дълбини на човешката душа, които дотогава може би само Бетовен е можел да докосне. Лиричните части са по-лирични от Шопен, тъмните – по-мрачни от Малер, а тържествените – по-тържествени от Брукнер. Това определено е една от най-великите симфонии, писани някога.

И с нея Караян като че се справя най-добре. Горното видео всъщност е един от най-добрите записи, които някога съм слушал. Препоръчвам обаче да чуете и интерпретацията на Бърнард Хайтинк, ама това да не ви изненадва, щото аз него винаги си го препоръчвам🙂 .

Между другото, Чайковски насмалко да посвети най-великата си симфония на любовника си (който всъщност му е и племенник) Владимир Лвович Давидов, обаче накрая му се ядосва и не му посвещава нищо. Цялата работа има връзка с едни поне двеста писма, останали неотговорени. Ето откъс от писмото му от 3 август 1893г.:

In my last letter to Modest [брат му] I complain that you don’t want to know me, and now he is silent too, and all links with your crowd are completely broken. . . .

What makes me sad is that you take so little interest in me. Could it be that you are positively a hard egotist? However, forgive me, I won’t pester you again. The symphony which I was going to dedicate to you (not so sure that I shall now) is getting on. I am very pleased with the music but not entirely satisfied with the instrumentation. It does not come out as I hoped it would. It will be quite conventional and no surprise if this symphony is abused and unappreciated – that has happened before. But I definitely find it my very best, and in particular the most sincere of all my compositions. I love it as I have never loved any of my musical children.”…

Премиерата е дирижирана от композитора на 18 ноември 1893г., 9 дни преди съмнителната му смърт.

 

8. Piano Sonata No. 23 “Appassionata” – Ludwig van Beethoven

Ако не сте чували сонатата досега, не пускайте видеото по-долу! Сериозно, намерете друго изпълнение, задължително с друг пианист и чуйте първо него, после се върнете и чуйте това.

Глен Гулд беше пълно куку човечецът. Ама пълно! Това, естествено, не му пречи да е един от великите гении зад клавишите за миналия век, но че беше ненормален – беше. Искате доказателство – ами откъде да започна – дали оттам, че абсолютно всеки път, когато сядал зад пианото (концерт или запис), настоявал да седи на стола, който баща му бил направил когато бил малък. А тоя стол да не ви казвам на какво беше заприличал…

Веднъж един акордьор насмалко да се беше оказал със присъда от съдебно дело задето взел, че потупал човека по рамото. Тази “гавра” костваше няколко седмици пълна невъзможност на Гулд да свири каквото и да е и през това врете той сериозно е обмислял да заведе дело за нанесени морални щети върху личността. Но любимата ми негова странност е припяването му по време на изпълнение. Наречете го подсъзнателен тик или не знам какво, но човекът физически не можеше да свири на пиано без да си припява мелодията с уста. Туй било следствие от майка му, която го карала да пее, докато свири (вероятно някаква форма на упрацнение по солфеж). Можем само да си представяме колко главоболия е донесло това на тонрежисьорите, които някак си е трябвало да изтрият този нежелан “ефект” от крайния запис. Неуспешните им опити могат да се чуят в изпълнението му на “Голдбергови вариации” на Бах от 1982-а.

Въпроса тук е, че човекът изключително мразел въпросната соната. Ама мразел я, та я ненавиждал. Горното видео е откровената му гавра с нея, която препоръчвам да се слуша само ако вече сте запознати из основи с по… нормалната интерпретация примерно на Вилхелм Кемпф. Първият път като го чух това по-горе и се потроших да се смея особено като пусна оня dancy tune от 1:16.😀

Но стига толкова за Гоулд, нека поприказваме за Бетовен. Сега, това че съм сложил Апасионатата, иде само да ви подскаже, че смятам всички 32 сонати монументално постижение, надхвърлящо почти всичко, правено в музиката (and btw they are quite the bitches to play). Ако ви трябва малко побутване, за да се престрашите да влезете в дебрите на Бетовеновите сонати, винаги можете да си пуснете Лунната или Патетичната ама въпроса е да не спрете с тях.😛

 

7. Der Ring des Nibelungen – Richard Wagner

Много хора (ама наистина много) смятат оперния цикъл “Пръстенът на нибелунгите” за най-великото произведение на изкуството. Е, очевидно аз не съм от тях. Обаче, също толкова очевидно, го смятам за едно от тях. Сега, да не ви надъхам много и да тръгнете да го търсите по тракерите. За да изгледаш Пръстена се изисква определена доза… себеотрицание. Защото това е не една, а цикъл от четири епически опери, които общо ще ви отнемат около 15 часа (зависи от диригента). Тъй че си отделете време, заредете се с решителност и ги изгледайте (и после ми се обадете😀 ).  Ако го направите, ще можете да се похвалите, че сте надзърнали в съкровищницата, от която буквално всяко музикално произведение след нея, граби.

Едно от най-важните постижения на Вагнер (да, същият идиот, които мразел евреите и пишел тъпи съчинения и гениални опери) е изобретяването на техниката на лайтмотива – мелодична фраза, с която се олицетворява определен герой от драматичното действие. Няма да е пресилено да кажем, че благодарение на него Джон Уилямс (и всеки друг, занимаващ се с филмова музика) днес има хляб на масата.

“Пръстенът” на Вагнер (а защо не и на Толкин) е цял космос. И естествено, е нужно време да се храносмеле. Успеете ли обаче, гарантирам преживяване, за което не сте си и мечтали. Струва си да опитате.😉

Препоръчвам да потърсите версията на (познайте кого) Бърнард Хайтинк с Концертгебао, а ако изнамерите и някое прашно съкровище на Артуро Тосканини, да се обадите, чухте ли!

7-ото място също така е за всички опери, които не успях да побера в топ10, но го заслужават.  “Дон Жуан” на Моцарт, ”Фиделио” на Бетовен, “Кармен” на Бизе и горе-долу всичко на Пучини, Верди и Щраус.

 

6. Goldberg Variations – J. S. Bach

Ах… Нали знаете за онази лирична и тъжна и същевременно божествено красива музика, така характерна за романтизма? Е, Бах успява да изкара шедьовър, който да е със същият заряд като композиция на Бетовен, 100 години преди епохата на Романтизма. Арията от Голдберговите му вариации е най-красивата тъжна музика за пиано, която аз лично някога съм чувал, а първата вариация (веднага след нея – 2:00) – най-еуфоричното и бликащо от щастие нещо. Веднага разбираш, че става въпрос за нещо изключително.

Помните ли оня перко Гулд, за който ви говорех преди малко. Е, той е виновникът ние днес дори да знаем какво е това Голдбергови вариации. Преди, те изобщо не са били част от стандартния пиано репертоар и дори са били вземани за “езотерични” (whatever the fuck that means) и “нелепи” главно заради странното и неудобно кръстосване на ръцете в няколко от тях. Гоулд обаче, все още никому непознат младок, пълен със страст към Бах, решава дебютът му на диск да са точно Голдберговите вариации. Представете си очудването на музикалния свят, когато изведнъж зазвучава красивата ария и часът чист гений след нея. Буквално за една нощ канадският пианист става световно известен, а дискът – един от най-продаваните за всички врмена (цифри от рода на 100 000 копия са повече от смайващи за класическия жанр). Записът от 1955 става легендарен и въпреки че  Гулд прави нов през 1982 (там където си подсвирва…) който е смятан от критиката за по-добър, аз си обичам ранният, пълен със сурова енергия и желание да се докажеш.

Въпреки че много пианисти са си казали думата, Гоулд все още се смята за дефинитивен и ви го препоръвам напълно.

TO BE CONTINUED