Дъ бест of Classical Music – Част 2

by Влади Неколов

classical_1475126c222

Ако не сте запознати с опита ми да дам някакъв израз на музикалният си вкус под форма на класацията, препоръчвам да започнете с първите пет представителя на топ10 на най-великите произведения на класическата музика. А сега – останалите.

Приятно слушане! 

5. String Quartet No. 14 – Ludwig van Beethoven

Ревящият квартет! Мразя го! Баси чудото, честно ви казвам. Чуя ли първата нота на Адажиото, та чак до края, се скъсвам да рева. За това, през времето, слушането му се е превърнало в едно от най-личните ми преживявания, които не обичам да споделям с никой. Изгонвам всички от вкъщи, пускам си любимият “Албан Берг” квартет и… почвам да рева като бебе… баси тъпото, нали. :(Туй чудо има някаква почти мистична сила върху мен.

И не само. За много хора последните квартети на Бетовен (от № 12, до № 16)  са се превърнали не просто в музикални произведения, а по-скоро религия. Подредбата на нотите е толкова магична, толкова перфектна и самоцелна, че имаш чувството, че тези квартети си ги е имало още преди човека. Сякаш са произведение на природата. Перфектни като дърветата, моретата, полята, тревата, животните, човека. Те са отвъд всякаква човешка логика.

5-те му последни квартета всъщност са и последните завършени работи на Маестрото. Те са толкова узрели и сложни, че много от тях не само не били приети радушно първоначално, ами били и отхвърлени като безсмислени и (по-лошото) безмузикални. Върхът на сладоледа е финалът на предния струнен квартет (№13) – така наречената Große Fuge (Голяма фуга) – тя направо е непроницаема. Оттам идва и лафа “Oh my god, he’s deafer than I thought…”. Последните струнни квартети на Бетовен страдат от това, че се появяват в свят, който далеч още не е готов за тях.

Макар че, признавам си, аз още не мога да чуя проклетата фуга. Какво е имал в предвид, докато я е пишел, какво е искал да каже? Може би просто трябва да се постарая малко повече, но засега доста успешно ми убягва.

А квартетът, който ви представям като №5 в класацията си, е едно от най-магнетичните произведения, появявали се на бял свят. Франц Шуберт – един от най-уважаваните романтични композитори – известен с над 900-те си песни Lieder и произведенията си за пиано (и също страстен фен на Бетовен) веднага след премиерата на въпросното произведение, въздъхва унило “След това, какво остава за нас да напишем?”, а Рихард Вагнер смятал първата част на квартета за най-тъжната музика, писана някога. И е бил дяволски прав.

Препоръчвам записите на “Албан Берг” квартет – тия хора бяха златни. Подобна страст и прецизност в свиренето, особено на последните квартети, не съм чувал никога пак.

4. The Rite of Spring – Igor Stravinsky

4/4, 3/4, 2/4, 4/4… 3/16, 5/16, 3/16, 4/16, 5/16. “The Rite of Spring” е най-иновативното и оригинално нещо, записвано под ноти. Ама най!

Смяна на темпо, синкопиране, стряскащи дисонанс,  изненадващи “взривове” и фолк ритмичност – тази музика е всичко, което представлява класиката след 19 век – ярост, ритмика и вдълбаване в неизвестното. И най-интересното е, че тази “музика” всъщност е балет. Да, ама балет, който завършва с ритуално жертвоприношение, тъй че не си представяйте розови балеринки, въртящи са като пумпали. Всъщност, балетът се оказва толкова “необикновен”, че след края на премиерата си предизвиква малка гражданска война в салона. Хора викат като обезумели, дърпат се, и търсят обяснение за това, което току-що са видели. Би било напълно честно да се каже, че “The Rite of Spring” е най-големият скандал в историята на музиката.

Лека полека обаче, нещата започва да се слягат и изведнъж музиката се превръща в композиционен монумент на 20 век, а самият балет – в небивал успех. Вероятно, докато слушате за първи път горното видео, настроенията ви ще проследят същата крива като обществените през 1913г. когато е премиерата му. От начало ще си помислите, че не сте чували по-странно нещо, но като почне оня варварски ритъм към 3:31, ще си кажете, че може и да не е чак толкова лошо и ще му дадете още един шанс. На второто слушане ще откриете още фрази, които ви харесват, а на четвъртото вече ще се отчаяно влюбени във всяка нота.

Това е третата екипна работа на Стравински със хореографа Васлав Нажински, от които се появяват и “Жар птица” и “Петрушка” – другите два изключителни балета.

В модерно време, “Пролетният ритуал” е едно от най-известните музикални произведения, а способността на музиката да поема по изненадващи пътища, е пословична. От което следва, че почти всеки диригент си е казал думата по произведението. Много малко обаче, са успели наистина да повлияят и да “моделират” изключителната му ярост и един човек се отличава най-много. Сър Саймън Ратъл с Градският симфоничен оркестър на Бирмингам в запис от 1987 – това е “светая светих” на интерпретациите на произведението. Ужасно трудно е да се намери в интернет, но с малко упоритост, ще успеете.

3. Brandenburg Concerto No. 1 – J. S. Bach

Мразя да идва топ3 – някак си изведнъж губя дар слово и се чудя какво да кажа. Ами то просто всичко нужно се чува – това е най-великото “светско” произведение на най-великия композитор, бродил някога по тая черна земя. По принцип бях решил да сложа всички Бранденбургови концерти, но накрая се замислих, че по тази логика трябваше да сложа и всички пиано сонати на Бетовен, затова избрах само Първият – решение, за което по-голямата част от критиката би ме изяла с парцалите. Не защото е по-лош или нещо подобно, но при присъствието на третия и петия, по които хората припадат под път и над път, леко недодялания първи отива съвсем леко назад. Но не мога да не се разтопя като чуя оня единствен първобитен ловджийски рог в началото да звучи по-кристално и по-красиво и от модерна брас секция. Някак си присърце ми е.🙂

Но ест. разбирайте, че тук става дума за пълния комплект концерти, който най-добре да чуете цял. Това е квинтесенцията на барока, и, ако ми позволите, дори на музиката.

Нечовешкият перфекционизъм в контрапункта не го броим като точка – той е присъщ за абсолютно всяка творба на Бах. Умелата хармония – също. Всъщност трябва да си сляп, глух и най-вече тъп, за да спориш с факта, че Бах е бил най-големият техник в музиката, овладял до пълно съвършенство всеки аспект от сътворяването ѝ. Тук обаче, толкова ярко личи дълбокия му артистизъм и изключителното му въображение и това извежда Бранденбурговите концерти на предната линия. Невероятното им, почти Романтично въздействие, е най-големият им плюс.

Интересна е и също способността на Бах  с почти камерен състав от инструменти, да вади пълнокръвен симфоничен звук. Затова и интерпретациите с оригинална оркестрация днес са толкова популярни – защото те просто доставят всичко нужно. Хайтинк и някои други са правили записи със симфонични оркестри, но за мен те сякаш крадат от атмосферата на концертите. Сърцето им се крие дълбоко в странния звук на средновековните обои и примитивните ловджийски рогове. И точно затова те са вечни.

Любимата ми интерпретация е точно тази, която съм ви постнал по-горе – на Масааки Сузуки. Точно този човек имаше смелостта да извади роговете напред и да им позволи да разкрият неподозираната си мощ. И, о, какъв успех се оказа.

2. Symphony No. 9 – Ludwig van Beethoven

Тривиалният избор. Знаете ли, дълго време си мислех на това място да сложа Петата на Бетовен или произволна на Малер, но след това си я пуснах пак. И, мили “боже”, как се почувствах! Въпреки че съм я чувал хиляди пъти, въпреки че буквално ми се повръща от 3-тата част (не от друго, а от пресвирване), и някак си този шедьовър успява да ме развълнува повече от почти всичко друго отново и отново. Как успява, не знам! Не, честно, не знам! Това трябва да е заровено дълбоко в подсъзнанието ми, но сякаш това нещо е над някакви тривиални концепции като омръзване или пресвирване. Деветата е безподобна!

Не знам повече какво да кажа за нея. Честно, нито някакви “клюки” нито суха история ще ви накарат да я разберете по-добре. Деветата симфония на Бетовен е най-самодостатачното произведение, писано някога – просто слушайте.

И слушайте Караян. Понякога ме дразни с тази си праволинейност, но понякога е като малък бряг на сигурността насред бурното море от млади диригенти, имащи се за нещо повече от това, което всъщност са. Туй то.

1. Mass in B minor – J. S. Bach

Най-великият! Йохан Себастиан Бах, събран в едно произведение. Всичко, което някога е знаел за музиката, всичко, на което безмерният му гений е способен, е тук. Във Великата меса в си минор.

Два часа. Два откраднати часа съвършенство. Никой друг, никой, не е успял да направи подобно нещо. Дълбоко се съмнявам и да успее някога в бъдещето на човечеството.

Стандартната латинска меса е провокирала много велики композитори да пишат музика за нея. Моцарт има 18 и един Реквием. По времето на Бах обаче, все още не е била установена такава традиция и мотивацията му да  композира една, е плод на много дебати. Все пак се смята, че най-вероятно мотивите му са били “дипломатически” и леко користни – той възнамерявал да я посвети на Август III Полски – изключително влиятелен държавник и по-късно крал на Полша. С това, Бах се надявал да се издигне в обществото. Усещате ли иронията – композиторът изобщо не е бил оценен докато е бил жив и са му били нужни подобни хитринки, за да си осигури някакъв обществен статус.

Работата е завършена почти на смъртния му одър – в последните му години, когато той вече е напълно сляп (комбинация от катаракта и една ужасно неуспешна очна операция на гадината и “очен хирург” Джон Тейлър). Месата не е изпълнена в своята цялост докато Бах е жив, има само няколко изпълнения през 17 и е почти изцяло забравена през 18 век, както и по-голямата част от композициите му. Феликс Менделсон (композитор от Романтизма) има огромна заслуга за възраждането на страстта към Бах през 19, а през 20 век работата му е смятана за монументална и от мното – включително мен – за плод на най-великата музикална кариера, която светът е виждал.

И тук думата е само една – Рихтер. Караян също прави нещо запомнящо се с месата, но записите на Карл Рихтер (като диригент и органист) са изключителни и изцяло дефинитивни. Препоръчвам на 100 процента.