Най-добрите увертюри

by Влади Неколов

Усещате ли, че току мине време и с бай ви Ностро се присетим (по-точно той се присети) за някоя интересна музикална тема, от която би станал добър ТОП10… Е, наред са увертюрите и, отсега ви казвам – brace yourselves, защото ще звучи поп!

…Ама неее. Не от… този поп. Пффф…😀 Ще звучи увертюрен поп! Защото тази музикална форма може би най-се доближава до представата ни за подобна музика – изключителни мелодии, хващащ ритъм и т.н. И за това, разбира се, си има причина.

Увертюрата, като форма, е била създадена с изненадващо практична цел – тя, по своему, е предговор към по-голямо и сложно произведение (например опера, но понякога е и самостоятелна работа), като най-често подсказва какви са чувствата и емоциите, преобладаващи в предстоящото произведение – много често основната тема е вплетена в увертюрата, но не са редки и случаите, когато тя е напълно отделно произведение, често със подчертан симфоничен характер. Но общото почти винаги (или поне при по-добрите)  е изключителната „прифатливост”, която увертюрите притежават. И това е нещо, което е съзнателно цел на оперните композитори – да е attention seeker. Защото, въпреки че сега оперното изкуство се смята за доста елитарно (дори снобарско) развлечение, в епохите на барока, романтизма и най-вече класицизма, операта е била универсалното забавление, а оперните зали – пълни със представители на практически всяка прослойка на обществото – от най-прости селяни, до самият монарх. И можем да се досетим, че толкова… разнообразна сбирщина, пълна с нискообразовани хора (и образовани, които само си мислят, че разбират от музика) трудно ще притихне в благоговение пред сложната архитектура на музиката или изтънчения баланс в оркестралните цветове – естествено, трябвало й е нещо, което още от началото да я удари „кат’ мече у дирек” че да вземе да млъкне и да чуе какво става в първо действие.

Та, по своему, увертюрата е начина на композиторите, с езика на музиката, да извикат: „Затворете си плювалника, шоуто започва!”

А това са 10-те ми най-любими затвори-плювалници с един бонус. Enjoy!

Honorable Mention: Academic Festival Overture – Johannes Brahms

Това, което ви изприказвах за увертюрите, изобщо не важи за honorable mention-a.😀 Защото това няма нищо общо с операта – това е всъщност част от „пакет” от две увертюри, които контрастират на принципа ин/ян – едната (тази) – свежа, еуфорична и пълна с шеги по адрес на студентите, а другата (Tragic Overture)… е името и подсказва всичко, което трябва да знаете за нея.

Академичната увертюра е своего рода „Благодаря!” на музикален език – тя е жест на благодарността на Брамс към Унивеситета в Бреслау, който наскоро му връчил почетен докторат. Само че, интересното е, че нещата не са били толкова романтични – Брамс (известен с непукизма си) смятал да връчи проста бележка с едно „Благодаря!” на нея, но Бернард Сколц (диригентът, който го номинирал за доктората) му дал да се разбере, че университета очаква нещо доста по-значително и така се родила Академичната увертюра.

Самият Брамс я определя като елегантно представен сборник със студентски песни. Непостоянността на музиката и характерните ѝ теми навяват подобни чувства (или би трябвало, тъй като аз все още не мога да усетя нафиркания студент зад тези ноти…). И -все пак, това е едно от най-ярките оркестрални композиции на композитора, пълно с изключителни пасажи.

10. L’Orfeo – Claudio Monteverdi

Няма да съм аз, ако не вложа необходимата доза предкласика. В случая става въпрос за един от най-влиятелните музиканти на всички времена и може би най-неизвестният от тях. Това е човекът, който ни докара две неща, без които аз лично не мога – 1. барокът и 2. Операта.

L’Orfeo (или Орфей) е първообразът на съвременната опера (но не е първата опера) написан далеч, далеч през късният ренесанс (или ранния барок). Интересното е, че маниера на писане на опери по това време давал значителна свобода за интерпретация на музикантите, тъй като композиторите давали само генерални наставления как трябва да се изпълнявал съпровода – останалото оставало на главата на отделният инструменталист и диригента. Това прави всяка постановка по своему уникална.

Другото интересно нещо е, че това всъщност не е увертюра – самата идея за инструментално начало на операта я е имало доста преди да бъде измислена самата дума и да се създадат правилата за построяването ѝ. Тук имаме нещо като „отваряща токата” която има за цел абсолютно същото като съвременна увертюра, но просто е по-кратка и с по-проста структура. И все пак е уникално въздействаща.


9. Il barbiere di Siviglia – Gioachino Rossini

Вечната опера на Росини! Ако случайно някога се наканя да направя класация за оперни арии, “Севилският бръснар” може би ще държи топа по най-много от всички опери буфи. Само като чуя онази малка мелодия от унисонните цигулки, и се сещам какво предстои в следващите два часа – комедийно блаженство. Ако пък случите и на добра постановка (аз си имам една от Мет-а, и откакто я намерих, не съм пускал други) гарантирам уникално преживяване, дори за хората, които досега не са слушали друга опера. Това определено е произведението, с което трябва да започнете, ако случайно сте се заинтересували от това какво пропускате в това изкуство.

А, между другото, ненавиждам Росини поради една причина – той е перфектният пример  за неприлично надарен човек. Не стига, че си пише оперите за няколко седмици (тази е изцяло завършена за три!), много от които все още са незаменима част от репертоара на повечето оперни компании, ами човекът по едно време решава, че му е писнало да се занимава с музика и започва да готви паста… уникално! Един продавач възкликва „Ако Росини знае толкова за нотите, колкото за спагетите, със сигурност е изключителен композитор”, а той е! През цялата си кариера той е бил кажи-речи най-обичаният композитор в Европа, въпреки, че е живял по времето на Бетовен… какво да кажа!
8. Overture 1812 – Pyotr Ilyich Tchaikovsky

Хм. Никога не съм таял особено специални чувства към това. Може би поради фактът, че когато за първи път ми го пуснаха (а бях доста малък), баща ми каза, че това е пример за гениалността на един композитор – той имал доста ниско мнение за произведението си и нямал никакво желание поначало да го започва – бил един вид принуден. И въпреки всичко, въпреки че (по негови думи) той не вложил и частичка от душата си в него, все пак успял с майсторлъка си да вложи толкова много музикална красота, че и днес това е едно от най-известните му произведения. И след като ми каза това, ми го пусна.

Не знам защо, но докато слушах музиката не можех да мисля за нищо друго, освен за един дядо, който му казали да напише нещо както трябва или ще го убият (казах ви, бях доста малък😀 ) и той седнал и го написал и това бил резултатът. Разбира се, реалността няма почти нищо общо с това, макар наистина Чайковски доста да мразел тази увертюра. Все пак я дарил с такава божествена лирика и такава величавост, че с годините, макар да не ми стана по-близка на сърцето, осъзнах какво неземно майсторство има в тези 15 минути.


7. Don Giovanni – Wolfgang Amadeus Mozart

Моцарт! Нима тази дума не стига, ами трябва да ви увещавам още? А и какво да кажа за този безмерен гений, за този (още един!) надарен без всякаква мяра човек! Още от началните акорди на „Дон Жуан” (една от най-добрите опери, писани някога) ти става ясно, че няма да чуеш поредната буфа, която отчаяно се мъчи да ти даде поне една усмивка на уста с повтарящи се отново и отново клишета, защото просто не може да измисли нещо ново.

Не, тук става въпрос за вглъбена в себе си изтерзана творба на изтерзан композитор. Намалените септакодри предлагат въпрос, но не и разрешение и внасят нотката на премерения дисонанс – това е черната страна на „Дон Жуан”. Каква трагедия!… Но после, изведнъж, какво се промъква към втората минута? Оттенък на щастие? Какъв ти оттенък! Цял бидон, пълен с щастие, ти се изсипва на главата. Каква комедия!
Хората, които от цялата опера, са гледали само сцената с Комодора, имат погрешното впечатление, че „Дон Жуан” е изцяло трагедия. Основната цел на Моцарт е била да постави операта на т.нар. златна среда – да я направи тъжна, но не прекалено, и все пак пълна с изкрящи моменти на комедиен отблясък, но не прекалено. И с това си постижение, той превръща операта в нещо монументално и вечно. А увертюрата към нея, е всичко това, само че сбито в 6 минути.

6. La Traviata – Giuseppe Verdi

Верди въобще не е това, което си мислите. Преди, когато се сетех за Верди и се сещах за нещо подобно като „Бах на операта” – един дядка, чиято работа е толкова свещена, че никой не си позволява да я пипне и с пръст. Само че реалността не е такава – Верди вече не е модерен. Особено сред днешните „модерни”. Хора като Шьонбърг и Бърнстейн. И въпреки, че оперите му и днес са може би най-известните („La Traviata” е втората най-поставяна опера след „Вълшебната флейта”), той също е смятан и за твърде сантиментален, че и на моменти клиширан. Аз, разбира се, все още не съм чак такъв сноб, че да се съглася с това твърдение, но подозирам че в скоро време и това ще стане…😀 В случая, примерно, винаги ме е дразнела малко превзетостта на Виолета и краят, който, от където и да го погледнем, е изсмукан от пръстите и едно дебело клише.

Е да де, ама защо всеки път се разревавам като бебе, когато почне? И защо ме побиват тръпки и ми избиват сълзи, когато Алфредо ѝ хвърля парите в лицето на онова парти? И когато представят циганките и тореадорите? La Traviata въпреки всичко все още е една от най-въздействащите оперни творби и увертюрата казва всичко, което ви е нужно да знаете, преди да я изгледате – ще съзрете самата мъка! Самото нещастие, самата трагедия. (И ще ревете.) Само измъчените акорди на цигулките могат да те накарат да се потрошиш от сълзи, но истинският kick-ass момент е когато някъде към края, когато съзираш истинската трагичност на образа на Виолета, зазвучават абсолютно същите акорди на абсолютно същите цигулки. Представата ви за операта никога повече няма да бъде същата, уверявам ви.

5. The Queen of Spades – Pyotr Ilyich Thaikovsky

Да преминем на малко по-неизвестна опера – „Дама пика” на Чайковски. Досега трябва да сте разбрали, че човекът явно е имал афинитет към тази музикална форма (увертюрата). Той е написал може би най-известните самостоятелни увертюри – освен „1812”, също и „Буря”, и „Ромео и Жулиета”. И въпреки, че е по-известен с балетите си, един доста неглижиран талант на Чайковски е и този на оперен композитор. И то какъв! „Евгени Онегин” е може би най-добрата руска опера, а „Дама пика” по нищо не ѝ отстъпва – малко е трудна за по-неопитните слушатели, но като цяло е изключителна мрачна приказка, пълна с свръхестествени елементи, че и хорър.

Увертюрата е адреналинова. Простата мелодия в флейта-обой унисона в началото е нещо като запазена марка на Чайковски, но ритъмният брас, който започва в 1:13 въобще не е и те удря като парен чук. Следва поредица от лирични мелодии от може би най-мелодичния композитор след Моцарт. На мен нищо друго не ми трябва.


4. Carmen – Georges Bizet

Работи, подобни на „Кармен” винаги са представлявали особен интерес за мен – в смисъл, работи, които сякаш изведнъж издигат композитора им със светлинни години нагоре. Слушал съм у други опери на Бизе – еми нямат нищо общо. Не знам как е станало – дали белобрадия старец го е докоснал с пръст и му е казал „Ти сега ще станеш супер-мега-дупа композитор и ще напишеш най-известната опера… и скоро след това ще умреш, в пълно неведение за невероятният ѝ успех!” (Как да не го обичаш тоз фиктивен всевишен!)😀 или по някой друг начин, но факт е, че „Кармен” е безподобна! Още от първите тактове на увертюрата, които са безсрамно известни, ти става ясно за какво иде реч – за нещо, което не се случва всеки век.
3. Die Zauberflöte – Wolfgang Amadeus Mozart

Или иначе казано „Вълшебната флейта” – масонското скрито послание, което Моцарт ни е оставил – закодирани на езика на музиката всички тайни на вселената. Самя някой трябва да ги разкодира.😀 Не, честно, има хора, които го вярват това. На мен лично ми се повръща от подобни дан-брауновски умозаключения и ме дразни най-вече фактът, че когато човек каже „масонски послания” и на хората подобни мисли им идват първо в главата – а то не става въпрос за нищо друго, освен просто за послания за мир, солидарност и равенство между класите – сами по себе си революционни за времето си, но нямащи нищо общо с жалката страст на хората за мистерии и загадки, та когато ги няма, си ги съчиняват сами.

Не е тайна, че Моцарт изключително се радвал на масонските сбирки, тъй като единствено на тях се чувствал равен с останалите. Въпреки, че геният му бил съзрян донякъде от съвременниците му, той все пак бил само музикант, а и най-добрият музикант не струва колкото най-лошият благородник (и това му било набивано в главата доста често), така че приживе Моцарт е трябвало да изтърпи чудовищни унижения, които на никого не пожелавам. Само кръг от най-близки приятели (някой от които също масони) наистина им пукало за него, ала когато ставало въпрос за пари (величина, която била крайно непостоянна в живота на Моцарт), този кръг се стеснявал дори още повече – понякога си мисля, че единственият му истински приятел бил баща му и донякъде Хайдн. Другите бягали като попарени, при споменаването на „Ще ми заемеш ли няколко гулдена, за да изпратя жена си на санаториум, защото е много болна?” Долна паплач!

И от всичката тази „метадата” не остана място да изразя качествата на самата увертюра и опера, ама те трябва да са ви пределно ясни, щом четете подобна класация, тъй че…
2. Le nozze di Figaro – Wolfgang Amadeus Mozart

До утре мога да ви говоря за Моцарт, но едно нещо трябва да знаете – в инструменталната си музика, той може би е равен с Бетовен, дори малко под него, но в операта, той е ненадминат. Той е съвършенство! Вагнер може да е направил най-добрият оперен цикъл, но Моцарт е най-добрият оперен композитор – със впечатляваща консистенция на гениални произведения, успяващ да извади най-доброто от посредствените либрета, които му били налагани и не само това, ами ги превръща в безвременни класики. От „Отвличането от Сарая” – първият му оперен хит, до „Вълшебната флейта” – последният му шедьовър – всичко крещи „Съвършенство”.
Самият Волфганг обожавал писането на опери. Той даже врънкал баща си да му позволи да напише една когато бил на 7, но Леополд казал, че е твърде незрял и на 12 може да опита…😀 При първото им турне из Европа в Италия му поръчват опера и той, в най-ранна тийнейджърска възраст, композира и дирижира „Лучио сила” – тя може да не се превръща в хит, но все пак показва изключителни заложби и огромен талант и за това папата го провъзгласява за „Кавалер на златната шпора” – най-високото отличие, което неблагородник може да получи – заради този орден по-късно ще отнесе бая подигравки, но това е друг въпрос.

„Хубава опера, Моцарт, но… твърде сложна за Нас, твърде бравурна… с твърде много ноти!” Всеки, гледал „Амадеус” ще се сети за какво говоря, а за останалите – ами това била реакцията на императорът след премиерата на „Сватбата на Фигаро” – операта, чиято увертюра класирам на второ място. Волфганг очаквал, че най-накрая, след като е получил императорска поръчка, намерил е добро либрето и е вложил всяка частица от безмерната си душа в него, ще получи имперското благоволение и ще го назначат за имперски капелмайстор (чак толкова ли много е искал – една постоянна заплата, с която да си живеят със Щанци без да се притесняват ще има ли с какво да си покрият наема другия месец), ама дръжки! Твърде много ноти! Не е изненада, че композиторът доста дръзко отговорил „Точно толкова, колкото са нужни, Ваше величество!” Само че ако бях аз, щях да го ритна в имперскя пищял, та дано се осъзнае какви глупости приказва…

Явно, нотите се оказват не чак толкова много, защото операта е доста успешна във Виена, а във Прага става невероятен хит и спасява местната опера от фалит.
1. Tannhäuser – Richard Wagner

Ох, тук пък какво да кажа. Вагнер е някакво странно събитие в световната музикална история, до голяма степен останало без прецедент, а Танхойзер е най-невероятната му увертюра, чиито концертни качества са изключително ценени и за това тя май по-често се представя отделно, от колкото самата опера има представления. До голяма степен, това е единственото музикално произведение от класацията ми, (освен академичната увертюра на Брамс), което има изключителни качества и не е засенчено по никакъв начин от самата опера, която представя. Танхойзер е стандарт и блестящ пример за това, че всяка форма има своите недостижими шедьоври, колкото и практично да е замислена и колкото и целта и е основно да се подчинява на по-голямо и по-сложно произведение.

А Вагнер, който несправедливо е обвиняван в липса на мелодичност, тук разбива на пух и прах всяко съмнение, че може да пише по маниера на Чайковски и Моцарт, стига да го пожелае – със смайващи мелодии и лирични хармонии. Танхойзер е единствен!

А великолепната класация на Ностро можете да прочете тук.