The Fellowship of the Ring – Part 1

Ash nazg durbatulûk, ash nazg gimbatul,


One Ring To Rune Them All / / One Ring to Rule Them All


Prelude. Всички помним онези първи минути от Задругата, когато най-накрая стана ясно какво всъщност ни очаква. Обществена тайна е, че първата версия на прелюдията е била доста по-кратка и Шор е написал специална музика за нея, която е рилийсната в официалния саундтрак като The Prophecy [q]. Накрая обаче, става ясно, че филмът ще има нужда от доста по-обширен увод и Хауърдчо решава, че вместо да мисли нова музика, най-добре да нахвърля де-що теми и мотиви има във филма и да ги скрои в една 7-минутна композиция, наречена Prologue – One Ring to Rule Them All. Което беше правилното решение, защото точно тази част от филма предлага прекрасно пространство да дефинираш някои от темите си, докато на екрана тече сбитата история на The One Ring.

Първите няколко секунди музика, които чуваме, са струнни, разложени в октави, от ниското чело до високата цигулка – похват, предоставящ добра основа за мелодична линия над него. Може би най-известният класически пример ще да е от Първата симфония на Малер [q]. Над струнните Шор изтърсва първата си тема и тя е не коя да е, а Елфите от Лориен – помните Галадриел – сцената с огледалото, където тя е поставена на изпитание и едва се удържа да не задигне пръстена на Фродо. Нейн е гласа във voiceover сцената („The world is changed. I feel it in the water. I feel it in the earth…“) и с това вероятно се цели да покаже, че ерата на елфите отминава, че предстои промяна, драматичната завръзка /между другото, повествователната рамка с това „The world is changed…“ – появяването му в началото на FOTR и след това отново в средата на TTТ – е брилянтно замислена/. Друга линия, която трябва да обсъдим относно ЛориенL e хармонията. Тези струнни в началото, ако сте забелязали, за разложени на октави. По тази линия Шор използва интересна концепция – тази на хармоничния драматизъм. Като цяло тя може да се опише така: колкото по-широка е хармонията, толкова по-чист, по-добър, по-положителен е субекта/обекта/сцената, за който става въпрос. Под широка, имам в предвид стремяща се към октавата и разчитаща главно или на октава или на квинта – двата най-благозвучни интервала.

Друг отличителен знак е, че тази музика е най-често бавна и почти изключително разчита на високия регистър – женски/детски хор, високи инструменти като цигулката и обоя. Всъщност е научен факт, че хората предпочитат звука на (и се чувстват по-комфортно когато слушат) високи инструменти – научили сме се да свързваме по-високите честоти с хубави неща – плачът на новороденото, песента на птиците, подобен род лигавщини… Прекрасен пример е The Passing of the Elves [q] – женски, акапелен хор, като всеки от гласовете се движи почти изцяло в паралелни квинти или точно четири тона един над друг (без да броим мелодичните завъртулки тук и там, както и оказионните октави, които са там със същата цел), създавайки усещането за ефирност, безплътност, чистота, нещо отвъд този свят. В 0:43 настъпва един „лош“ бас в постоянен нисък тон, който сякаш ги гони, кара ги да си тръгнат, заплашва ги; тях – чистите, безгрешните, безметежните, но някак странно уязвимите.

Прочети нататък…