Ревю “Downton Abbey” S01 (2010, TV)

by Влади Неколов

Когато Маги Смит говори, другите трябва да мълчат!

Опасявам се, че това ще е поредното инцидентно ревю, но то е и плод на едно от най-приятните открития в телевизията, които съм правил някога. За пореден път моля да извините, че не виждате ревюто на сериала, който очаквате, макар да мога да ви уверя, че ще има ревю на “True Blood” (и още как…).

А сега, по темата. Джулиан Фелоус е изключително успешният актьор (носител на Оскар), който написа… смешния (и нямам предвид в добрия смисъл) “The Tourist”, който се оказа както загуба на много човекочаса труд, така и на един и половина екранно време. Изведнъж обаче, той реши, че не е казал всичко, което иска, и започна да прави мини сериал. И, изненадващо, той се оказа толкова далеч от “Туристът”, колкото може да бъде, и то  на всяко едно ниво. На стилистично, на идейно и, най-важното, на артистично. Продуктът му (защото сериалът може да се нарече негов до толкова, до колкото една модерна телевизионна драма може да е произведение на един човек) е нещо, което, честно казано, досега липсваше на модерната телевизия – бягство. Отърваване от злободневието и търсене на пристан в един свят колкото въображаем, толкова и реален; колкото далечен, толкова и близък. Свят, колкото старомоден, толкова и вълнуващ. Англия в началото на XX век.

Аз, честно казано, в момента съм почти безмълвен и изумен от това, че колкото и да търся, не мога да намеря нещо, за което да се хвана и да кажа, че този сериал има и своите минуси. А това не ми се случва никак често. Фелоус е успял да създаде един почти перфектен свят. Изстискал е и последната капка потенциал на телевизионния медиум и, според мен, е постигнал върховната мечта на всеки телевизионер – превърнал е екрана в прозорец към нещо ново и вълнуващо. Нещо, което след края си, те оставя с изсъхнали от немигане очи. Нещо, твърде хубаво, за да е истина.

Началото на двадесети век, е един от най-вълнуващите отрязъци от време, върху които можеш да построиш сериал. Героите в “Downton Abbey” трябва да се справят с потъването на Титаник, където загиват и техни близки, в първият епизод, и началото на Първата световна война в последният. И това е първото критично правилно решение на Фелоус, защото то привнася динамиката като база в историята. Не че сама по себе си, тази драма би работила в който и век, но тогава тя щеше да е просто това – драма за дразгите между едно семейство, опитващо се да запази имуществото си. Но тези световни събития ни позволяват да вникнем в семейство Кроули и да съзрем пълният им драматичен потенциал, докато са разкъсвани от вътрешни междуособици и същевременно се мъчат се да се запазят заедно, повлияни от външните фактори.

Това е един от най-силните козове в ръката на Фелоус – character development-а. Смея да кажа, че дори някой герои в сериал като “Breaking Bad” отстъпват пред сложността на многопластовите характери, показани ни в “Downton Abbey”. Това е сериал, който разчепква докрай с почти садистичен перфекционизъм всяка възможна нишка от историята, която би показала още по нещо за героите си.

За това, разбира се, е виновен самият сценарий, който е написан смайващо. Това, което най ми хареса обаче е, че Фелоус и за миг не подценява аудиторията си и очевидно има много високо мнение за нея – смела постъпка, леко наивна, но достойна за възхищение. Той не обяснява нищо като за малоумните, а се гмурка надълбоко още с първата сцена. Разбира се, през първият епизод си е леко… приключение да разбереш как стоят нещата, но ще е изключително глупаво от ваша страна, ако оставите сериала заради това. Всичко си идва на мястото и рутината те наляга – и с нея, изведнъж започва всичко да ти се изяснява . И не знам как този нечовек успява да предугади точният момент, в който започва да  ти пука за героите му, та точно тогава да започне да изсипва върху главата им тонове ужасии. Елегантен подход към историята, подобаващо мнение към аудиторията и непогрешимо точен, макар тактичен, разказвачески език. Какъв джентълмен…

А, да. Езикът. Едно от основните неща, които отделят другите сапунени драми за големи семейства от миналия век – в “Downton Abbey” говорят така, както би трябвало. Или поне, така предполагам. Ужасно дразнещо е да слушаш разговор на две “лейдита” в трапезарията на средновековен замък, които си говорят със същия език, с който две съвременни майки клюкарят съседките си на кафенце. А очевидно Фелоус е майстор на това да казва модерни истини с инструментите на тогавашната реч. Всичко звучи така, както би трябвало и в комбинация с прекрасното изпълнение на актьорите и добрият стар английски хумор, нещата наистина започват да блестят.

А когато стане дума за актьорите в сериала, на първо място веднага трябва да се спомене Нейно величество, невероятната Маги Смит. И не за друго, а защото тя е толкова близо до актьорското съвършенство, до колкото може да е един човек. Тя би трябвало да е идеал на всеки, опитващ се да играе във киното, телевизията или театъра. Аз лично не съм и не вярвам скоро да срещна някой, така перфектно овладял емоциите си и самият себе си. Маги Смит просто е богинята на съвременното актьорско братство и всеки, който го отрича, е или глупак, или лъжец. И тук, разбира се, тя тегли всички останали след себе си и увеличава неимоверно потенциала на продукцията. Влиянието ѝ е толкова огромно, че в отделни сцени някой актьори се опитват да ѝ подражават. Това е най-видно при Елизабет МакГовърн, която играе Кора, графинята на Грантъм. Особено в една сцена, перфектно може да се различи колко много е повлияна от играта на Смит. И това е напълно естествено – най-доброто нещо, което може да направи всеки, имащ шанса да играе с нея, е да се учи.

Разбира се, не се опитвам да подценя играта на останалите от каста. Хю Боневил, Джесика Браун Финдлей, Лаура Кармишел и, разбира се, Елизабет МакГовърн, се справят повече от прекрасно с изключително сложните си за изиграване герои. Не мога да измисля абсолютно нищо против кой да е актьор.

Историческата драма проследява събитията около семейство Кроули и имението им Даунтън. През април 1912г., пристига новината, че Титаник е потънал. С него са плавали Патрик и баща му Джеймс, наследник на титлата граф на Грентъм и цялото състояние на Кроули – включително и Даунтъм. И двамата са загинали и следователно линията на унаследяване е проследена до далечен братовчет на семейството, който работи като адвокат в Манчестър. Кора, графиня на Грентъм, не е съгласна с това имението – дело на живота ѝ – да бъде предадено на някакъв си адвокат от средната градска класа. Докато се бори да оспори унаследяването и да предаде имотите в ръцете на дъщеря си Мери, всички ще са длъжни да се справят с новите наследници, с вълненията сред обществото, с опетняващи слухове и накрая, с Първата световна война.

Сценаристът е разнищил де що има потенциал за развитие. Например, на прислугата на Даунтъм е отделено почти толкова време, колкото и на Кроули. Резултатът е нещо много по-голямо от една традиционна английска аристократична драма.

Но вече не мога да се сдържа, така че позволете ми да ви покажа няколко снимки с уговорката, че това не са пейзажни фотографии, а кадри от “Downton Abbey”:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хубави са, нали? Дори само заради това си струва да гледате този сериал – защото е смайващо красив. А като вземем под внимание останалите плюсове и, което е по-важно, липсата на минуси… Аз нямам какво повече да кажа, освен, че “Downton Abbey” е мини сериал, който ще ви предложи прелестно операторско майсторство , елегантна режисура, мощна актьорска игра и смазващо епичен сценарий. А най-добрата новина е, че следващият сезон започва на 18 септември, така че ако сега го започнете, ще сте на финала точно за новите епизоди.

Крайна оценка:

10/10

Влади Неколов