Най-добрите 10 саундтрака на 2011, част втора

И без това се получи леееко дългичко, за това да минаваме по същество.Представям ви най-най-най-доброто, което филмовата музика предложи тази година:

5. War Horse – John Williams

Джон Уилямс обича да ни телепортира на всякакви места! Ама не по начина на Стар трек, а наистина! Не случайно първият трак от саундтракът му към другия филм на Спилбърг за годината “War Horse”, който всъщност е най-доброто музикално “нещо”, излязло от ръцете на дядката след третия Хари Потър, се казва “Dartmor, 1912” – изрично ни е казано – там и по това време музиката ми трябва да ви отведе. Ако успее, значи и аз съм успял. А дали, според вас, успява? Композицията започва с висока флейта, която придава онова чувство за селска първобитност и старинност, после се включват плавните струнни, които моделират това чувство и му придават ново измерение – на носталгия по родното. И ето как само с няколко такта, Уилямс прави това, което повечето съвременни композитори не успяват с цял скор. Докато се размекваш под вълшебните звуци на щастие и тъга по дома, изведнъж идват ниските струнни, които сякаш ти говорят: “хей, задава се война!” Да, напълно вярно е да се каже, че този саундтрак нашепва. Майсторлък, хора! Това е самата истина – Уилямс го има в излишъци. И все още е способен да прави големи неща.

Най-добрите 10 саундтрака на 2011, част първа

Това му обичам на края на годината (и началото на новата…) – класациите. Време е да отсеем победителите от победените, заслужилите от презрените и т.н. колкото си щете прилагателни. Само че да правиш класация за филми в нашата мила родина е, как да кажа, малко трудно, защото повечето филми, които си струват или излизат ноември-декември (което значи, че идват при нас април-май), или пък биват подминати с лека ръка от родните разпространители като “нерентабилни”… И докато се опитвам с пот на чело да сглобя някакъв ТОП10, който да не предизвиква смях и подигравки, реших да ви подгрея с нещо любимо, както със сигурност знаете. Музиката е най-универсалното изкуство и да правиш класация за нея е къде-къде по-лесно, че и по-приятно.

Всъщност, толкова приятно, че май леко се отплеснах. Всъщност това, което ще прочетете по-долу по всички параметри си се класифицира като пет мини ревюта, така че просто нямаше начин да събера всички 10 скора в един пост (да не говорим, че текста ми към #1 е направо извънгабаритен. Разбира се, не очаквайте нещо повече от общи бръщолевения и безкрайни лирични отклонения, но какво да правя, като не мога да устоя на изкушението да си кажа всичко. Е, наслаждавайте се, послушайте малко класна музика и очаквайте утре втора част от класацията.

10. The Adventures of Tintin – John Williams

Ако искате да чуете филмова музика, такава, каквато е звучала преди 50-60 години и (според мен) такава, каквато трябва да звучи и днес, Джон Уилямс е вашият човек. Годините класическа тренировка, десетилетията специализиране в тънкостите на крафта на филмовото композиране и десетината гениални шедьовъра зад гърба му го правят кажи-речи неспособен да напише лош скор. Да не говорим за усетът му към хармония и контрапункта в музиката, с които само Джери Голдсмит можеше да се мери. Всъщност, Уилямс е един от много малкото живи майстори на ентъртейнмънт индустрията, които с цялата си същност и работа навяват носталгия по онова отминало време на златните години на Холивуд. Онези чаровни крауд-плийзъри на Силбърг и компания, онези теми с по няколко ноти, които все още помниш – е, 80% от тях са на този човек. “The Adventures of Tintin” (както и примерно “Super 8” на Дж. Дж. Ейбрамс”) си беше един гигантски реверанс към онова време, и логично, на волана са точно Спилбърг и Уилямс.

10 филма, които Бог би цензурирал… ако можеше

Или 10 режисьора, които няма да дочакат Второто пришествие…

1: “2001: A Space Odyssey”

На първо място, разбира се, поставям научната фантастиката  и то като цяло. На Негово всевишие не му е много приятно да гледа филми, в които хората откриват нови цивилизации и щъкат из космоса Му както си поискат. А стане ли дума за фантастиката, само един филм може самодостатъчно да  очертае границите ѝ и това е Одисеята на Стенли Кубрик. Артър Кларк (авторът на книгата, по която е заснет) е непоклатим атеист и фундаментално е заложил вижданията си в това произведение, а Кубрик (за който се смята, че също не си падал по Джийсъс) прави от него това, което е днес – може би най-издържаният философски поглед към дилемата за висшия разум, облечен в кино форма.

“ Комисията за интерпретация на произведения на изкуството към Кабинета на Негово всевишие, официално обявява този филм за противорелигиозен. Комисията реши да цензурира произведението и конфискува всяко негово копие. Традиционна практика на Комисията при такива случаи е авторът на филма (Стенли Кубрик) да бъде обявен за грешник и наказанието му да бъде определено от Директорът на Ада (този-който-не-бива-да-се-назовава). Всеки, който гледа произведението, след като тази заповед влезе в сила, също ще бъде счетен за грешник и това ще се вземе под внимание, когато се определя неговият бъдещ статус в Чистилището.

2. “The Lord of the Rings” Trilogy

 Хобити? Тролове? Елфи? МАГЬОСНИЦИ?!? Айде, стига бе, Питър Джаксън направо си крещи “Искам в казана!” с тези филми. И молитвите му най-вероятно ще бъдат чути. А ако иска срещата му със Негово всевишие да се състои по-скоро, нека УцвЪка “The Hobbit”. Останалото го поемам аз… Бай дъ уей,  виждате ли колко изкушаващ може да е греха – едно от най-прогнилите и мръсни произведения, в което несъмнено има пръст и оня с рогцата (не, бе, не Ангъс Йънг – Дявола!) и което заслужава нищо друго, освен забвение, е и един от… пардон – най-великият фентъзи епос, имал (не)щастието да се пръкне на тая коруптид планета… мда!

10-10-10: “Догвил” (2003)

За жалост 2003-а се оказа една от най-постните откъм добро кино години през последното десетилетие, така че ще трябва да ви занимая с филм, към който нямам еднозначни чувства, но който е покъртително всеобхващащ и само това му качество го прави достоен да се нарече ‘филмът на годината’ за мен. На вашето внимание е смахнатата история на един аутсайдер “Догвил”.

10-10-10: “Часовете” (2002)

След кратка петдневна пиш-пауза (проблеми с простатата), продължаваме с нашия своеобразен челиндж “10 години в 10 филма за (малко повече от) 10 дни”. На ред е 2002 – годината на най-мощният филм на десетилетието. И не, не става въпрос за някоя епична история я на Снайдер, я на Бей. За мен, най-мощният филм на десетилетието е личната история на три жени, живота на които по някакъв начин е засегнат от самоубийство. И този филм се казва “Часовете”.

Какво значение има че съжаляваш, когато нямаш избор? Важно е какво можеш да понесеш.

Сразяващата мощ на този филм се крие в неговата дълбока емоционална същност, в неговата истинност и непретенциозност, преобразени от елегантността на добрия филмов разказ. Това не е филм, в който търсиш грешки. Това е филм, в който се потапяш и забравяш… но и си припомняш. Забравяш, че си жив и си припомняш, че ще умреш… Забравяш,  че не си там… че не може да си там… Но си припомняш, че зависиш от всичко и всички… че целият ти живот може да се промени, стига една писателка, живяла много преди теб, да го беше поискала.

10-10-10: “Дони Дарко” (2001)

И ето я 2001 – годината на последния добър филм на както на Спилбърг, така и на Линч. Годината в която след огромни очаквания от моя страна Камерън Кроу се оцвака тотално с “Vanilla Sky”, а Ричард Кели доказа, че само с 4 милиона и половина можеш да направиш филм, който да пренапише законите на жанра си. И пак да остане на загуба… Да, днес ще стане дума за “Дони Дарко”.

Някой, гледал филма поне два пъти, може ли да ми каже, че това е просто фантастика? Ако не най-добрият, не можете да не се съгласите, че това е най-сложния филм на годината. Все пак си имаме работа от една страна с човек с болна психика, а от друга – с пътуване във времето.  Кое е правилното и кое наистина се е случило? Всъщност изобщо нещо случва ли се наистина? Ако не обичате да си задавате въпроси след края на филма, “Дони Дарко” определено не е за вас.