Kyrie eleison *

by Влади Неколов

3 симфонии и 2 квартета # 1

Посвещава се на Гор Видал

Религия. Тази едничка дума, изобличаваща толкова истински човешкото същество, за добро или зло е отговорна за масивна част (да не кажа по-голяма дума) от изкуството през последното хилядолетие. Колкото и противна и античовечна да е в същността си, религията в същото време е била (и все още е) неизменна част от същността на масата – тя ѝ е нужна на едно фундаментално ниво като форма на обяснение, като призив за ред сред хаоса (колкото и примитивен да е) и за обещания, които, макар неизпълними, са толкова сладки…

Философската страна на нещата обаче, е съвсем друга тема – не е важно защо религията е оказала толкова огромно влияние върху човешката история, важното е, че това е факт. За това, ако тръгнем да търсим корените на класическата музика такава, каквато я познаваме днес, ще трябва да се разровим дълбоко в средните векове – в храмовете и манастирите, където монасите започнали да прибавят звуци към литургиите си. Те са и първите, които усъвършенствали метода за записване на тези звуци. Може да ви се струва странно, но ние всъщност знаем изключително малко за музиката на древните цивилизации (от времето на Египет и Персия), тъй като те нямали разработен метод за записване на звуците върху камък или папирус.

Разбира се, длъжен съм да подчертая, че средновековните монаси или древните цивилизации не са измислили музиката въобще – тя е толкова първична, колкото рисунките по пещерите и огъня. Става въпрос обаче за периода, във който е можело да се пише музика и следователно – могат да се открият документи, засвидетелстващи тази музика.

С течение на времето примитивните звуци започнали да образували по-сложна форма, която днес наричаме Грегориански песнопения. Те са първичната религиозна музика и в същността си са толкова… отвратителни, че надали повечето от вас, дори и най-пионерски настроените, ще могат да изтърпят повече от пет минути от тях.

Е, може би леко прекалих с това „отвратителни“, но главният проблем, който ни пречи да ги възприемем е, че в те са толкова откъснати от съвременните ни представи за нормална музика, че слушането им се превръща в некомфортно, затормозяващо преживяване. Можете да си помислите, че причината е, че мелодията през онези години още не се била развила, но ще сгрешите – тогава били написани много песни, главно от странстващи музиканти, които са абсолютно слушаеми и днес. Главната спънка била, че монасите не искали тези песнопения да звучат „красиво“ – те били само и единствено за слава Господна и нямало причина да се пригаждат към греховното човешко ухо. Слава богу, тази традиция не продължила особено дълго – само до началото на Ренесанса (сещате се – Италия, Леонардо, Микеланджело, полимати, преклонение пред Рим и Елада…).

Е, музиката на Ренесанса бързо-бързо се отървала от тези зловещи скрибуцания на Грегорианските монаси и започнала да търси нов метод, който ефективно да използва като основа на изкуството си, пречупено през революционния светоглед на Възраждането. Намерила го в това, което днес наричаме полифония.

Основната характеристика на това ново и вълнуващо течение в музиката, е наличието на множество мелодични линии, които звучат едновременно. Само за да направите разлика, ще спомена, че от музиката на Класицизма, та до ден днешен, е възприета монофонията – наличието на – повече или по-малко – една мелодична линия (самата мелодия), която е подкрепяна хармонично от останалите и е по-висша от тях. Докато в полифонията няма по-висши и обратното – цялата същност на композитора е завладяна от задачата да направи всяка мелодична линия колкото се може по-самостоятелна и равна на останалите. А обяснението на кому са нужни толкова мелодии едновременно, е много просто – ами, смята се, че колкото повече мелодии има в едно произведение, толкова по-вълнуващо и красиво звучи то. Значи две мелодични линии, които се движат синхронно са по-добре от една, четири са по-добре от три, шест са по-добре и от двете. Това било основното схващане на Ренесансовия музикант и то определило курса на музиката за следващите няколко века, чак до апотеозът му – Бах.

Но за Бах – след малко. По времето когато се зараждали постулатите на полифонията, се зародила и една крещяща нужда – от музикална форма, която най-адекватно да въплати най-доброто от този нов метод на композиране, да го представи в най-добрата му светлина. Ако мога пак „да се върна в бъдещето“ ще кажа, че Класицизмът и Романтизмът намерили тази форма и тя била сонатата (независимо солова или оркестрова (т. нар. симфония). Е, тази форма за полифоничното изкуство се появила благодарение на още един нов и вълнуващ метод, изобретен от Ренесансовите гении – метода на повторението. Може би не звучи много внушително, но благодарение на него била дестилирана есенцията на една от най-великите музикални форми, която светът е виждал – Нейно величество фугата.

Между другото, хората имат навика да свързват този „жанр“ само с името на Й. С. Бах. Разбира се, той е най-великият композитор, който е писал в него, но фуги е имало много преди него и доста-доста време след него.

Правилата за строене на фуга са чудовищни – тя е може би най-теоретичната музикална форма и е направо невъзможно да я строиш в „строг ред“ и да имаш някакви висши артистични цели (затова композирането на фуги по всички правила е повече или по-малко академично упражнение). Историята на този жанр е също толкова чудовищна, но минах през нея препускайки – няма как, вече се получава дълъг пост, а по план трябва да започна и с Класицизма и да ви представя първото ни произведение (от 3-те симфонии и 2-та квартета). Така че ще трябва да се задоволите само с този малък overview и няколко думи за Бах…

А сега! Няколко думи за Бах. Така де, ама кои да са тея няколко думи? Стигат ли тези пет: „най-великият музикант, живял някога“? Или вместо да ви обяснявам да ви оставя да се уверите сами…

Или пък, може би, да кажа, че докато определения като най-добрия често биват опорочавани от субективното, то е напълно доказуем факт, че Бах е най-влиятелният композитор, живял някога? От революционната система на темперирането**, която затвърждава с пантоналното*** си произведение „Добре темперирано пиано“, през огромният по обем и най-велик сред всички композитори репертоар за орган, през най-великият сбор от произведения за глас (кантати и хорали), през едно от най-великите и най-популярни произведения за клавиши – Голдбергови вариации (от които са продадени стотици хиляди копия само в изпълнението на Глен Гулд), мине се също през двете произведения, които достигат неповторимото, върховното полифонично съвършенство – „Изкуството на фугата“ и „Музикалното предложение“, както и сборът от най-велики фуги като цяло, та се стигне до най-прекрасната свещена музика, сътворявана от човешка ръка – „Меса в си минор“, „Матеус пасион“, Магнификат… Увлякох се.

Спирам с Бах, защото имаме още няколкостотин годинки напред да изминем в този пост. Само между другото, той умира през 1750г. при едни почти уникални и малко… смешни обстоятелства. Простете черното ми чувство за хумор, но си представете човекът, вече на 65, от няколко години напълно сляп и претърпял една ужасно неуспешна очна операция… изведнъж проглежда! Ей така от нищото, Бах отваря очи и започва да вижда… но след една седмица получава удар и умира. На това му се вика късмет.

След смъртта му, става ясно, че ще повлече и целият Барок със себе си в гроба – още приживе основната причина, заради която музиката му била пренебрегвана, била, че хората я смятали за ужасно старомодна. Да, дори тогава, те искали нещо ново и свежо, нещо, което „да ги тресне в петите“… Този период се смята за повратния момент, в който полифонията отстъпва мястото си на основен композиционен метод на монофонията. Тежките многолинейни композиции бавно, но сигурно си отиват и е време за нещо по-леко, по-разбираемо. Идва време за Прехода, ръководен най-вече от Глук и неговото революционно творчество (най-вече оперно), което залага на мелодичност, на проста и достъпна музикална логика.

Този Преход, колкото и любопитен да е, също ще си го поспестим и ще се хвърлим направо на тежката артилерия – Хайдн. По негово време (Глук все още е жив, а Моцарт е с около 20 години по-млад) епохата вече набрала сили и била готова за върхови постижения. Хайдн ражда симфонията и струнния квартет такива, каквито са днес – две доминиращи форми, които ще владеят музикалната сцена през следващите векове.

Тук мисля, че е време да ви разкрия тайната на първото произведение, което съм ви приготвил – то е именно на Хайдн и е един от най-добрите му струнни квартети – Оп. 20, №1 в ми бемол мажор. Защо точно той? Ами, защото той е част от опусът (серията), който дава названието на Хайдн – „баща на жанра“ – тук той представя концепцията си за това как трябва да звучи един квартет и с нея той променя музиката завинаги.

Но първо го чуем и ще продължим:

                                   ––

                                   ––

Сега усетихте ли защо Хайдн и Класицизмът са толкова революционни, толкова важни за историята на музиката? Не е ли очевидна промяната, която толкова дръзко внасят в средствата за музикално изразяване?

Вездесъщата простота. Възприемчивост и достъпност от всеки, от най-висшия благородник в Бургтеатър и от селянина в кръчмата. Не че хората не разбирали изкуството на Барока и Ренесанса – тъкмо обратното, нужно е само да чуете Селската кантата на Бах или някой от Бранденбурговите му концерти, за да схванете, че мелодия е имало и тогава, но тя е изключително далеч от това, което Хайдн ни предлага. А, за мен, то е един вид пречистване на музиката. Отърсване от всякакви тежки и помпозни украшения и прийоми, неразбираеми слоеве на музикална мисъл, многопластови мелодични линии, сложни взаимодействия между тях и т.н. Хайдн изчиства всичко това и ни предлага есенцията на това, което днес наричаме класицизъм – музиката в най-невинният ѝ вид.

Само погледнете първият акорд от произведението. Квартетът е в ми бемол мажор, което значи, че тониковият мажорен квинтакорд (който в до мажор е до, ми и сол и вече трябва да знаете, че е един от основните в музиката) тук е ми бемол, сол, си бемол. Е, точно с него започва произведението си Хайдн, което ни оставя с чувство на изчистеност, простота, незатормозеност. Нататък той разкрива първата си проста тема (първата част е в сонатна форма – и с нея трябва да сте наясно досега), която е точно това, което днес наричаме хайднски звук – проста, почти детинска мелодийка, която после ще бъде подложена на дисекция в частта за разработване. Също интересно е да се спомене, че в първите няколко такта, Хайдн дори веднъж не бяга от основните акордови построения на тоналността – въпреки движението на мелодията, което също е изключително логично и без изненади, композиторът успява да се задържи в зоната на мажорния квинтакорд изненадващо дълго време – не стриктно, разбира се, но винаги някъде звучи я до – сол, я ми бемол – си бемол – все част от този акорд.

Дори да не разбрахте по-голямата част от предния абзац, няма как да не сте чули изключителната изчистеност на музиката, сякаш тя през цялото време се придържа към някаква база, някаква основа, която ѝ пречи да се разлети из непознатото. Сякаш Хайдн казва: „Искам поне едно нещо в тоя живот да не е сложно, да се подчинява на някакъв ред и да дава радост на всеки, искам нотите да са толкова логични и толкова „правилни“, колкото е възможно“. И, както виждаме, го постига. Ако не изцяло в този квартет, то със сигурност в по-късните му. Важното обаче е, че Оп. 20 е едно от най-ранните му произведения, които изцяло приемат тази музикална философия. Философия, която ще ни владее чак до смъртта на Шуберт и Бетовен.

Преди да продължим с останалата част от квартета обаче, искам да поясня нещо. Въпреки че основната предпоставка за промяна е отричане на старото, смятам, че това отричане трябва да стане с благоприлична доза уважение. Е, имам чувството, че тази доза е доста… кхъм… мъничка, когато стане въпрос за Хайдн. В какво ли не са го обвинявали горкия– липса на въображение, еднообразност, дефицит на талант, дори недодяланото „пише скучна музика“ съм чувал не веднъж. Слепи хора! Как не разбират, че точно благодарението на гениалността, на непресъхващото и бликащо в респектиращи количества въображение на този един човек, музиката днес е такава, каквато е? Но спирам, защото ние едва започнахме да разчепкваме квартета – произведение, което ако чуете както трябва, няма да има нужда да адвокатствам по адрес на Хайдн – сами ще се уверите в гениалността му.

Та, стигнахме до първата тема на първата част от Оп. 20, №1 – тема която си има всичко – жива мелодия, трилове**** тук и там, но най-интересното идва в 14 такт, където първото неочаквано нещо се случва – дисонантен акорд, сякаш спуснат от самия Дявол. Чуйте го тук:

Тук ви го пуснах на пиано, елиминирайки разсейващия фактор на тембъра на отделните инструменти и акцентирах изкуствено върху странният акорд – чухте го, нали? Ето тук се крие геният на Хайдн – въпреки че той се стреми към пълна логичност, въпреки че досега почти маниакално се придържаше към основният акорд на тоналността (или може би – именно заради това!), той ни пуска тази странна птица и тя ни цапва през лицето със двойна сила точно защото не сме я очаквали. Такива сюрпризи се намират из целият квартет. Във всяка част има поне един такъв акорд (в другите положението е дори по-драматично) и сега въпросът е защо! Защо този адвокат на простата, чистата музика изведнъж прибягва до такива несвойствени прийоми? Ами, не е ли очевидно? С един куршум, два заека!

Първо, така засилва драматизма и напрежението в произведението си, за липсата на които толкова често е обвиняван и второ: така успява да подчертае толкова силно останалата, общата атмосфера на квартета – спокойна, основна, базова, ненапрегната. С помощта на контрастта той едновременно засилва драмата в отделни моменти, а в останалите кара спокойствието да звучи още по… спокойно. Умно, isn’t it?

Втората част от квартета е енергичен менует, в който (в самото начало) също ни се натрася един такъв shocker, само че този път даже не е един акорд, а цяла поредица от няколко (т. нар. каденца):

Прекрасно. Искахте драма? На ви!

Третата част е бавно и лирично афетуозо, в което хармоничното напрежение е най-голямо, но за да му се направи достоен анализ, ще идат поне още 300 думи, а аз не мога да си го позволя, така че просто го чуйте още веднъж и отдайте внимание на съзвучията, които четирите инструмента рисуват заедно. Ще откриете изключителна красота.

Четвъртата част е грандиозно финале, в което яркият гений на Хайдн блести като че най-много. Хармоничното напрежение отново не липсва – застъпено е на два пъти много сериозно (ще ви оставя да ги откриете сами), но тук излиза на преден план един друг вид шокиращ фактор – в ритмиката:

Мамбо!

Тези примитивни ритми са същият shocker (че на моменти и по-силен) от дисонанса, и, ултимативно, имат същата цел. Целта чрез премерената драма да покажат същността на цялото произведение – а то е толкова анти-драма, колкото може една музика да бъде. Но това не му пречи да е покъртително красиво.

Мхм. Сега, мисля, че най-накрая е време за абзаца, който съм си го запазил за кодетата (беж към първата статия ако вече не знаете какво е кодета, амаха!). Та, значи през тази първа част, озаглавена Kyrie Eleison! („Господи, помилуй“, не от някакво религиозно умопомрачение, а за да подчертая ролята, която религията е изиграла в ранното музикално развитие), минахме през тъмните кътчета на средновековната музика, през Барока и Бах (престъпно бързо, знам…) и стигнахме до разцвета на Класицизма в творчеството на Хайдн – което значи кажи речи 500 и нещо години тайм-спан. Е, през следващите статии този времеви обхват ще бъде намален значително, когато се концентрираме върху Моцарт, Бетовен, ранните и късните романтици, адът, който представляваше XX век в музикално отношение и „оттам накъде?“. Предупреждавам ви, че нещата ще стават далеч по-мръсни от квартетите на Хайдн… Но дотогава има доста време. Засега можете спокойно да се насладите още веднъж на невинната красота на Оп. 20, №1 – точно това, което смятам да направя и аз.

––––––––––––––

*Kyrie Eleison – Господи, помилуй – част от стандартната латинска Меса, както и от музиката, писана по нея.

**Темпериране – метод на настройване на тоновия регистър на даден инструмент, така че да може едновременно да свири във всички 24 тоналности.

***Пантонално произведение – музикална композиция, включваща всички тоналности.

****Трил – украшение, указващо бърза смяна между два съседни тона, много широко използвано в Барока и Класицизма.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-––––––
Почивай в мир, Гор Видал.