Три симфонии и два квартета

by Влади Неколов

Есе за музиката

Първо някои уточнения – лаская се да си мисля, че креативността ми е над средното ниво (пък и всеки от нас храни някои малки илюзии), но тя понякога избива в някакви кретенизми, които може и да наричам оригинални идеи, но въобще не е сигурно, че от тях ще излезе някакъв кохерентен завършен продукт, смилаем за публиката (колкото и малка и посветена в темата да е тя). Това, което четете в момента, е едно от тези умотворения, които все още остават с неясен знак, към момента, в който пиша тези първи редове.

Основният инспиратор на този текст, е диригентът, композитор и философ на музиката Леонард Бърнстейн и по-точно шестте му лекции, изнесени през 1973г. в Харвард. Страстта на Бърнстейн към музиката и изключителният му академичен интелект, го бяха направили един, по своята същност, почти уникален лектор, който не се страхува да предлага и да греши, да смесва изкуства и наука, да вади дръзки заключения, да опитва и да мисли. А шестте му „Norton Lectures“ са апотеозът на просветителската му кариера, може би именно защото публиката го предполага (все пак, „Norton Lectures“ е излагал и самият Стравински). „The Unanswered Question“ – това е общото заглавието, от което Бърнстейн изгражда лекциите, а самият въпрос е много прост…

Whither music in our time?

Накъде отива музиката в нашето време? В първата си лекция, Бърнстейн изрази особено съмнение накрая да стигне до отговор на въпроса (както и аз), но след около 14 часа, в края на 6-тата, той направо си го отговори. И то по начин, който не търпи критика и алтернативно мнение. Е, аз нямам нито намерението, нито надеждата, че с настоящето есе ще стигна до друг отговор, но поне мога да мина по друг път до него. А както в повечето случаи, пътешествието е по-важно от дестинацията, до която води. Така че възнамерявам да мина до колкото е възможно  през  6-те и нещо века common practice period (от късният ренесанс, до неокласицизма, който все още ни върти главите). И ето как ще структурирам това пътешествие.

Историята на музиката е дразнещо обемна, така че адекватният минимализъм е това, към което трябва да се стремим. Реших, че ще е далеч по-прегледно да ви представя погледа си към по-голямата част от фактите, довели ни в края на краищата до Шьонберг и Стравински, през призмата на пет музикални произведения, които по някакъв начин маркират места на кръстопът в музикалната история. Как хората, създали ги (в случая Моцарт, Бетовен, Берлиоз и Малер), с техните уникални светове и трагедии, са участвали в трасирането на това, което ние днес (и особено хората, живели век преди нас) сме принудени да изтърпим? Също така, смятам условно да използвам структурата на основната музикална форма, доминирала музиката през последните няколко века – на сонатата. Разбира се, говоря твърде условно, но ми се струва, че – освен първосигналната аналогия, която може да буди любопитство, но в същността си е само това – аналогия – структурата на сонатата може да има добър успех и преобразувана в литературна. Затова, по-голямата част от тази първа статия (ще са общо 6 – отново, аналогията с 6-те лекции на Бърнстейн е чисто и просто случайна) ще е опит да ви запозная отгоре-отгоре със сонатната форма (или т.н. соната-алегро) и да ви въведа в доста амбициозното пътешествие, което ни предстои през следващите 5 поста.

За мое и особено за ваше щастие, не ви трябва да знаете прекалено много за сонатата като форма, за да разберете как ще процедирам – най-простата соната е изградена от четири основни части – изложение, разработване, рекапитулация и кода. В изложението се представят двете теми (обикновено са две), които ще движат цялата композиция. Двете теми задължително трябва да са колкото се може по-контрастни (поне така е на теория), обикновено в две различни тоналности. Представете си, че двама човека, всеки напълно различен от другия, се срещат. В следващата секция – разработването – двамата сядат на масата и почват да обсъждат живота – тук е мястото, където композиторът може да се развихри – двете теми се разтягат, променят се, модулират се, смесват се. Това обикновено е най-дългата секция. Следва рекапитулацията – тук е време отново оригиналните теми да зазвучат, може би само с минорни промени. Това е и секцията, която аз ще пропусна, защото няма литературен смисъл да повтарям нещо, което вече съм казал (докато във музиката това, разбира се, е перфектно смислено). Кодата настъпва накрая и по същността си е точно това – край. Обикновено са не особено дълги и ни връщат в оригиналната (тониковата) тоналност, ако сме извън нея. Всяка отделна секция може да завърши със свой собствен край (кодета) и той да действа като отделно заключение, обединяващо се по-късно в голямата кода. Това е което ще направя и аз: двете теми на изложението ми ще заемат следващите два поста, после разработката ще заеме още два поста, а кодата – последният, като всеки от тях ще е част от пътешествието ни „от Бах до Стравински“ през призмата на отделно музикално произведение. Три симфонии и два квартета.

И последно – макар дълбоко да се надявам поне няколко хора, на чието мнение държа, да ме следват през това пътешествие, да ме поправят, когато сгреша и въобще да са до мен, до голяма степен, пиша това и за себе си. Напоследък главата ми е пълна супа от всевъзможни идеи, теории, вероятности и умотворения, свързани с музиката (да не говорим пък за другите проблеми, които си имам), и някак си си мисля, че ако изложа всичко в стегната форма и го напиша, ще установя ред и в главата си, а това не е малко постижение. Така че, надявам се да се присъедините към мен и заедно да се опитаме да стигнем поне до задоволително голяма вероятност, опитвайки (както се опита Бърнстейн преди 40 години) да отговорим на този въпрос, мъчел толкова музиколози в един или друг смисъл.

Whither music in our time?