Малко физика…

by Влади Неколов

3 симфонии и 2 квартета # 0.5

Пътешествието ни през музикалните векове започва… малко странно. Това всъщност не е редовен пост от 3С2К (затова е под № 0.5) – тук ще се опитам да ви дам малко знания, които, уверявам ви, ще са ви от изключителна полза когато задълбаем в следващите части. Върху тези няколко абзаца съм обяснил най-просто състава на обертоновете в музиката и въздействието им върху строежа ѝ още от най-ранните епохи. Ако вече сте наясно със тях, можете спокойно да пропуснете този пост или да погледнете последните няколко изречения, които съм отделил, за да обясня много малка част от ролята, която обертоновете са изиграли в историята на музиката.

Once upon a time… имало един физичен закон и той гласял нещо подобно: когато един предмет вибрира, той вибрира освен с цялата си площ, и с безкраен брой все по-малки части от нея. За несвикналите на подобни формулировки (аз бидейки един от тях) може би ще е нужно малко усмиляне, но в най-простия случай – представете си една струна на китара. Когато дръпнете струната, тя започва да отдава вибрации, които се приемат от мозъка ни като звук. Уловката е, че когато тя вибрира с цялата си площ, получаваме желания тон, но освен това, тя вибрира едновременно и с половината от площта си, с четвърт от нея, с една трета и т.н. Разбира се, при вибрирането с по-малко от цялата повърхност, получаваме съвсем различни тонове и всъщност такива тонове звучат всеки път когато един правилен предмет (пр. струна) вибрира. И тъй като ухото ни трудно може да различи всички странични тонове, които се получават благодарение на този закон, ние чуваме струната да изпуска един правилен тон. А останалите наричаме обертонове (от обер – над, защото всички тонове, произлезли по силата на този физичен закон, за по-високи от основният тон, по простата причина, че струната не може да вибрира с по-голяма от собствената си площ). Сега, ако е нужно, прочетете повторно горния абзац и го осмислете както трябва, защото наистина е много важно (на мен ми трябваше доста време) и обещавам, че повече няма да ви създавам подобни затруднения.

Нека минем вече на въображамо пиано, защото на китара ще ми е по-трудно да ви обясня. Интересно е кои точно тонове се изпускат от вибрирането на коя да е струна. Това е лесно – първо се изпуска основният тон – цялата струна вибрира. Да кажем, че основният ни тон е “до”. След това, струната вибрира с половината от площта си, при което се получава тон на една октава разстояние от предишният – горно “до”. Тук, ако случайно имате пиано наоколо, може лесно да проверите дали наистина е така. Натиснете клавиша на кое да е „до“ докрай, но съвсем леко, така че да не издаде звук. След това натиснете “до”, което се намира на една октава под него силно и кратко (ако ви е по-лесно, представете си, че трябва да изпълните стакато осмина при фортисисимо) без да пускате горното до. Веднага ще чуете в заглъхващият звук как горната струна също е започнала да вибрира и да издава своя собствен тон. Това са обертоновете in a nutshell…

Такаа, сега стигнахме до вторият обертон – той звучи когато струната вибрира с четвърт от площта си и се случва да е чиста квинта над първият обертон – пет степени над горно “до”. Горно “сол”. Може да повторите първото упражнение, само че да смените “до”-то със “сол”, ако случайно не ми вярвате. Третият обертон (и след него ще спра, спокойно) е секста над вторият – пада се “ми”. Усещате ли вече как се заформя картинката? Ако подредим тоновете по височина и изпуснем едното излишно до, получаваме акорд, състоящ се от тоновете до, ми и сол. Дори никога да не сте учили музика по-сериозно, 100% ще ви е познат този акорд (нарича се мажорен квинтакорд) – той е тухличката, основата, върхо която е изградена всяка музика, независимо от епоха, стил, композитор – от древните григориански песнопения насам до Лана и Мадона. Върху него е положена основата на „консонантната (благозвучната)“ музика и също от него е еволюирала основната линия на „дисонантната“ такава (ще си поговорим за нея в последните постове от поредицата), когато този акорд е разширен до септакорд с поставянето на още един тон от Стравински, при което се получава основен дисонантен акорд – до, ми, сол и си (пробвайте го на пианото).

Обертоновете ще бъдат споменати не веднъж в следващите постове, затова бе необходимо да ви разкажа малко повече за тях. Ако обясненията ми са ви се сторили не достатъчно ясни (в което съм вътрешно убеден), можете да попитате и ще се радвам да ви разясня това, което ви обърква.