Кешбол / Moneyball (2011)

~

Арън Соркин за сценарист и Скот Рудин за продуцент – дриймтийм за съвременната “формула за успех” в киното, ако мога да се изразя в контекст. Защото “Moneyball” иска да е успешен и прави всичко възможно по въпроса. И успява, донякъде. Публиката ще го хареса, заради сантименталната обремененост, която неотменно и изначално носи един добър филм за спорт, критиката ще го хареса заради железният сценарий, умело лавиращ между “опасните моменти” в историята на Стан Шервин и майсторското използване на предимствата на киното за оформяне на подходяща атмосфера. Соркин и колегата му Стивън Зилиан успяват да се преборят с една, според много хора, ужасно трудна за екранизация история, смилат я и я изплюват като един премерен, обран и прилично задоволителен фийчър… И какво от това? “Moneyball” все пак, не успява да се докаже по онзи дълбок начин, защото предимно играе на сигурно. Никой не е очаквал от сценариста на “The Social Network”лош филм, но дали очаквах повече? Определено!

The Guard / Големият полицай от малкия град (2011)

Просто, безсмислено, опияняващо удоволствие

Първото впечатление, което оставя „The Guard” в непредубедения човек с поне малко кино култура, най-вероятно е “Още една болезнено тъпа комедия за масово потребление…” Лицето на Бреднън Глийсън може и да е леко облекчение за хората, запознати с филмографията му, но не е като да кажем, че и той няма лош филм. Продължаваме – постерът му изглежда малко… „евтинджос”, българското му заглавие е порядъчно оплескано и соу он. Честно, ако не бях чувал твърде много за този филм, не мисля, че бих си го причинил, съдейки само от изброените по-горе атестати. А това щеше да е филмовата ми недомислица на годината. Защото, някак си „The Guard” успява да е най-забавната смесица от „Криминале” и „В Брюж”, която е е пръквала някога. „The Guard” е най-забавният филм, който съм гледал тази година. „The Guard” е най-силният режисьорски дебют на годината. “The Guard” е най-добрата черна комедия от „В Брюж” насам.

Melancholia / Меланхолия (2011, In Brief)

Присъдата – издадена; екзекуцията –  изпълнена

Почти неизбежно (и твърде изкушаващо) е да потърсим по-дълбок смисъл в Меланхолията на Триер от перспективата на цялата му филмография.И много го направиха. Няма да съм първият, който ще ви каже, че такъв (предумишлено завоалиран или фенски-съчинен – все тая) се намира. Да се правя на умен, повтаряйки изтърканите, но и напълно достоверни според мен, фрази и положения като “Жените на Триер” и как той целенасочено “изважда мръсните ризи” на човечеството, осъжда го на смърт и (тук) го екзекутира, е ако не друго, твърде нерентабилно занимание. Но общо-културния-минимум, който ви е нужен, преди се гмурнете в трудносмилаемите напъни на датчанина, е следният: имайте в предвид, че това донякъде е филм-констатация. Филм-манифест на човек, смятащ, че има топките да го направи. “Melancholia” не иска от вас да сте съпричастни с нея, дори не иска от вас да я разбирате.

Гигантизма на темите, с които жонглира Триер и традиционният му режисьорски подход водят до един от бавните му филми. Определено на неподготвен човек, който не е заинтересован от темата и начина ѝ на интерпретация от Триер – скучноват.  Два часа упражнение по арт кино, пълно със символика и далеч от каквито и да е опити да се направи по-лесен за преглъщане. Не, това е филм, който не ти казва “Гледай ме, няма да съжаляваш!” “Меланхолия” в прав текст заявява “Майнтата ти, ако щеш ме гледал!” Но, според мен, определено няма да съжалявате. Да, страхувам се, че на моменти дори Триер не е наясно какво точно иска да каже, но филмът ще ви донесе неподправено удоволствие. Не го гледайте  като анализатори, опитващи се да разберат всеки намек на режисьора. Няма да разберете всичко, но “Меланхолия” е много повече от един пъзел.

Margin Call (2011)

Качествен трилър с леки нотки на престараване

Помните ли как в Черния списък за 2009 година под номер две стоеше The Social Network – с две прости изречения беше написано, че филмът проследява пътя на Марк Зукербърг към изграждането на Facebook? Кой тогава не е имал притеснения – дори съвсем малки – че няма да излезе нищо от него, дори след като се разбра, че Дейвид Финчър ще режисира… А то какво взе, че се получи. Много сценарии, на които не е било обърнато внимание навреме и са били продуцирани само заради тази ежегодно издавана класация, са постигали невероятен комерсиален успех, други пък са жънели похвали сред критиката. И понеже вече почти стана време за следващата класация (която ще излезе на 9 декември), тук ще отбележим един от недооценените за миналата година – Margin Call. “Последните 24-часа на Lehman Brothers” – не-особено-хайпващото описание явно не е било достатъчно на продуцентските студия, но пък мястото в топ 10 на списъка накрая взело превес и убедило Before The Door Pictures да дадат скромните 3 милиона и малко на J.C. Chandor да си направи филмчето. И филмчето взело, че се оказало доста класен трилър, изпъкващ с харизматичната игра на едни от най-добрите в занаята и умно написан сценарий, който може на моменти да залита в твърде отъпкани пътеки, но през повечето време удържа фронта с удивителна лекота.

Trespass / Мръсна игра (2011, In Brief)

Скучен, плосък, предсказуем и муден – “Trespass” определено не е това, което се очакваше. Не че съм имал огромни надежди, де – Джоуел Шумахер от отдавна не си е напъвал изкуфелия мозък да направи нещо ако не добро, то поне смислено, а и с в-повечето-случаи некадърния Никълъс Кейдж в главната роля, ще излъжа, ако кажа, че съм умирал от нетърпение да го видя. И съм бил дяволски прав. “Trespass” е упражнение по “Как се прави лесно смилаем и още по-лесно забравим филм за обир”. Той е един от филмите, които с всички сили ти показват (като се почне от рекламната кампания, мине се още през първите минути и се стигне до самия край), че просто не стават. Напълно отговорно заявявам, че “Мръсна игра” с нищо не заслужава вниманието ви, но той и сам ще ви го докаже, когато напълно го изгуби по средата си, ако решите да му дадете шанс. Макар през повечето време да не прави огромни грешки (които тотално да ви откажат на момента) филмът следва пътят на най-малкото съпротивление като се опитва да ви достави час и половина гилти плежър. Е, поне при мен, не успя.

Полунощ в Париж / Midnight in Paris (2011)

Като да гледаш порно

Да кажеш, че в този филм Уди Алън прави любов с Париж , би било твърде изискано понятие за бруталния животински зекс, който ни се представя в “Midnight in Paris”. От безобидното и леко наивно 4-минутното интро с eye-candy пейзажи от френската столица, Алън стига до там – безцеремонно да погази всякакви физични закони само и само да ни удостои с красотата му, не увяхваща във времето. Но “Midnight in Paris” е всичко друго, но не и фантастика. Той е от странната порода на наистина добрите филми, които взимат по малко от всеки жанр, който им е нужен и го омесват здравата, за да получат желания резултат. Двама тази година успяха (Алън и Триер), третият се провали с гръм и трясък (Малик). Леката като перце приказка за Париж и неговите диаманти е най-лесносмилаемият от трите. Лошото е обаче, че понякога си позволява да е твърде повърхностен.