Ревю ”Don’t Be Afraid of the Dark” (2010)

by Влади Неколов

Yeah, the dark isn’t scary… but it’s highly entertaining

Казвам направо, защото предусещам, че ще срещна отпор с това си изявление –  “Don’t Be Afraid of the Dark” е най-добрият хорър за годината. Това изобщо не значи, е най-добрият филм за годината, разбира се. Просто показва, че в момента не е нужно особено много, за да направиш добър филм на ужасите. Не знам дали защото не се иска много от него или защото нивото на жанра е изключително ниско напоследък, но макар да е бъкан с клишета и изтъркани теми и макар на моменти ужасно много да прилича на типичната средняшка холивудска боза, “Don’t Be Afraid of the Dark” работи целенасочено върху атмосферата си и за разлика от повечето хоръри напоследък, не залага на шока, а на съспенса и напрежението. Аз даже бих го класифицирал по-скоро като трилър, защото, въпреки няколкото наистина плашещи моменти, ще сбъркате ако очаквате от него изправящи косата преживявания.

Може би най-ценното качество на “Don’t Be Afraid…”, е dark/gothic атмосферата, която той наслагва постепенно и която, предполагам, е заслуга на Гийермо дел Торо. Tрябваше да започна с това, че той е един от “идеолозите” на филма – влиза в ролята на продуцент и сценарист, докато оставя режисьорското столче за протежето си Трой Никси, което, не бих казал, че е било особено правилен ход, но за това – по-късно. Както вече казах, не очаквате плашещи до смърт моменти – основната идея е било този филм да е “над това” или поне, така ми се иска да си мисля… Некомерсиалният гений на дел Торо здравата се е омешал с посредствеността на обикновения американски “семеен хорър” и се е получило нещо ако не много качествено, то поне интересно. Смразяващата нотка, която мексиканеца вкарва в всеки един елемент на филма – от “чудовищата” и сетовете, до самото момиче – постоянно се редува с изтърканата история на проблемно дете, което се сблъсква с паранормално явление, но родителите му не му вярват. Историята, водена от Никси, се движи по класическите паралели и не си позволява заиграване с фактори, на които ако беше обърнато малко повече внимание, филмът щеше да се изкачи с една-два класи нагоре.

В никакъв, ама никакъв случай, не очаквайте това да е нещо като холивудска версия на шедьовъра “Pan’s Labyrinth”. Защото макар много от мотивите, двигатели на филма от 2006, да са застъпени и тук (малко момиче в нов свят, свръхестествени създания и т.н.) главно благодарение на дел Торо, “Don’t  Be Afraid of the Dark” не притежава и стотна от силата му, колкото и да се напъва и надува бузи.

И въпреки всичко, аз останах сравнително доволен. Макар сценария (или хайли-комерсиалните части от него) да не е силата на филма, имаме изключителна сценография, окриляваща работа на непрестанно движещата се камера и невероятна музика на Марко Белтрами (Scream, The Hurt Locker) и приятелчето му Бък Сандърс (Hellboy, I, Robot), която с широкото използване на репетитивни струнни мотиви ала Psycho, прави и най-обикновените сцени с една идея по-мрачни и зловещи. Оливър Стейпълтън (The Cider House Rules, One Fine Day) е начело на кинематографията и напълно се справя със задачата да изгради тягостна, на моменти дори параноична визия, което всъщност е и едно от най-хубавите неща във “Don’t Be Afraid of the Dark”. По-мрачната атмосфера с нищо не пречи светлината винаги да е напълно достатъчна, обектите да са перфектно различими и винаги на фокус.

За първи път, Трой Никси – близък приятел и нещо като протеже на дел Торо – сяда зад волана на масивна холивудска пълнометражка. Първият му опит в киното е 17-минутния Latchkey’s Lament (можете да гледате тук), който, макар леко недодялана, е пълна с въображение фантасмагорийка, от любимия ми тип. В “Don’t Be Afraid of the Dark” Никси се справя прилично със задачата си, но, може би от страх или “продуцентски нареждания” не успява да вкара и малко от силата на предишния си проект, правен с бюджет малко под 50 000$, докато тук е разполагал с 25 милиона. Разбира се, не бива да забравяме, че тук става въпрос за римейк на едноименния телевизионен филм от ‘73-а, така че нито той, нито дел Торо са виновни за клишираната история, виновни са, че са избрали да точно нея.

Но ако нещо може да му се признае, то е, че Никси успява някакси да изкара подобие от актьорска игра от Кейти Холмс. Да, същата тази звездЪ, която когато не играе в кретении от рода на Dawson’s Creek, и за разнообразие реши да размъти водата с филми като Batman Begins, е най-лошото нещо, което им се случва. Не знам дали заради героинята ѝ, която страшно много ѝ подхожда или заради някаква форма на професионален катарзис, но Холмс на моменти изглежда невероятно добре. Разбира се, подчертавам фразата “на моменти”, да не си помислите, че сме се отървали от лигавите ѝ романтично-комедични изблици, защото така или иначе, част от филма го предполага. Но сцените на емоционален шок и страх ѝ се получават и като цяло изглежда по-зряла и… привлекателна.

В ролята на апатичния баща-бизнесмен, който не вярва в паранормалното, влиза Гай Пиърс, в чиято филмография фигурират шедьоври като Momento и L.A. Confidential и който в момента е кажи-речи един от най-търсените актьори с роли в супер-хайли-антисипейтид продукции като Prometheus и The Wettest Country in the World. Естествено, той не се опитва да оригиналничи прекалено и се придържа стриктно към ролята си, като се опитва (и в повечето случаи го прави) да изцеди възможно най-голям драматичен заряд от нея. Money speaks, разбира се, но Пиърс със сигурност заслужаваше по-разработена, по-многопластова и доста по-запленяваща роля.

Главната роля на филма обаче се пада на Бейли Мадисън, която, макар да е едва на 12, може да се нарече известна актриса по всички параметри. И това не е емпти кредит, защото тя наистина е невероятна в този филм. Изпълнението ѝ блести не толкова с особена задълбоченост на играта, колкото с изключително успешното изваждане на показ първичните емоции – нещо изключително важно за един хорър. Страхът ѝ избива на повърхността с тягостна първичност, която действа на психиката, а паниката е толкова истинска, че можеш да я усетиш. И макар да допуска някой компромиси през времето за разработване на посредствената драматична нишка, тя се справя там, където е най-важно. И се справя прекрасно.

В крайна сметка, мнението ми за “Don’t Be Afraid of the Dark” е положително, защото макар очевадната липса на оригиналност на моменти, в други пък блика от такава. Когато казах, че това е най-добрият хорър за годината, нямах предвид, че е най-страшният. Ако искате подобни преживявания си гледайте мокументарните напъни на “Paranormal Activity 1/2/3”, които пренебрегват напълно класическите кино качества, за сметка на първичният страх (доста неуспешно на моменти, но как да е…). Е, “Don’t Be Afraid of the Dark” е точно обратното – въпреки че R рейтингът му е изсмукан от пръстите, той има неоспорими качества на не особено интелигентен, но хайли ентъртейнинг трилър… по холивудски.

Крайна оценка:

6.5/10

Влади Неколов