Ревю “Джейн Еър” (2011)

by Влади Неколов

Just another love story? Hell, no!

Едно от най-трудните неща в съвременната киноиндустрия, е да екранизираш литературна класика. Много фактори работят срещу теб – историята е до болка позната на повечето потенциални зрители, така че трябва да вложиш малко оригиналност, но пък не трябва и прекалено много да се отдалечаваш от оригиналния сюжет, защото това би предизвикало още по-остри критики. Но, като че на пук, Кари Фукунага успява от едва втория си филм да направи най-сполучливата екранизация на романът-легенда на Шарлот Бронте. А разковничето за успеха му се крие в това, че “Джейн Еър” е много повече от една любовна история – той фундаментално е вникнал в произведението и макар да не е променил почти нищо, се откроява от мнозинството, опитващо се да направи от този епохален разказ една блудкава романтика.

“Джейн Еър” е мрачна история за разрушение, лудост и загуба. За невъзможната любов, обречена на забвение в среда на омраза и неразкрити тайни. И този филм успява като никой друг, безпогрешно да прихване емоционалността ѝ и да я обрисува с похватите на киното.

Още като дете, Джейн Еър е пренебрегвана и малтретирана от леля ѝ, на която е поверена от умиращите ѝ родители. Но тя бързо бива изпратена в интернат и ѝ е изрично заставено да стои в него дори през ваканциите. Там тя е подложена на дори по-страшен тормоз и “дисциплина”, които обаче не успяват да осакатят свободният ѝ дух или почернят добрата ѝ душа – след като напуска училище, тя им е благодарна, че са и дали, “най-доброто възможно образование”, както и на леля си, че не я е изоставила. След завършването, тя постъпва на работа при семейство Рочестър, като гувернантка на младата Адел , за която се грижи влиятелният бизнесмен Едуард Феърфакс Рочестър. Скоро след това, се зараждат чувства между Джейн и Едуард, но радостта им трае твърде малко…

Както казах, в сюжета почти няма промени, а и кой би си ги позволил, щом се е заел да борави с класическа творба от такъв калибър – “Джейн Еър” е една от най-затрогващите романтични истории, разказвани някога. Щипката оригиналност, необходима ни да отличим този филм с нещо повече от поредния, е уникалният похват, по който е разказана тази история. Фукунага започва филма по средата на разказа и не се страхува да работи на няколко времеви линии, прехвърляйки ни ту в една, ту в друга част от живота на Джейн. На думи звучи много добре, но е изключително трудно да се постигне задоволителен резултат, защото от това жонглиране с времето винаги съществува риска накрая никой да не разбере точно какво се случва. За радост, тук такъв риск не съществува.

Първата роля на австралийката Миа Вашиковска е през 2006, но звездата и изгрява миналата година с участието ѝ в номинираният за 4 Оскара “The Kids Are All Right”. Тук тя прави най-добрата си роля досега, успявайки с лекота да се справи както с най-екстремните сцени на емоционален шок, така и с тези на опияняваща любов. В ролята на Рочестър влиза друго нашумяло напоследък име – Майкъл Фасбендър, за който също не мога да имам забележки, но като че ли тук е търсен комерсиалният ефект, за сметка на определената липса на “химия” между двамата. Аз определено бих се задоволил и с по-непознати имена, стига нещата между тях да се получават по-добре. Например, Тоби Стивънс и Рут Уилсън, които бяха основната двойка в минисериала на BBC от 2006, бяха доста по-сполучливи.

Почти цялото представление е изнесено от двамата, но като актьори, играещи второстепенни герои, мога да отлича Джейми  Бел, който ни е по-познат като Били Елиът. Тук той играе Сейнт Джон Ривърс – мисионерът, който приютява Джейн, когато няма къде да отиде. Холидей Грейнджър и Тамзин Меркант пък влизат в ролята на негови сестри също доста успешно.

Сценарият е от Нойра Бъфини, която е отговорна за “Tamara Drewe” – един доста недооценен за мен филм. Музиката е дело на носителят на Оскар Дарио Марианели, който има опит в подобни продукции – композирал е и за “Pride & Prejdice” и когото още може да сте чули в “V for Vendetta”. Тук той се справя повече от прилично, опитвайки се да покаже вътрешният свят на Джейн чрез изкуството, което най-добре може да опише чувствата. В ролята на кинематографист и оператор отново влиза дружката на Фуконага Адриано Голдман, който работи с него по предишният му филм, както и по “Conviction” на Тони Голдуйн.

Още с дебюта си от 2009 – “Sin Nombre” – Кари Фукунага дава заявка за зашеметяваща кариера и с това произведение той затвърждава намерението си да направи много за съвременното кино. Продуцентите обичат режисьори, които със филми за стотици хиляди, печелят милиони. Със само $182 000, Фукунага успява да докара на Фокус Фийчърс близо 12 милиона, а “Sin Nombre” успя с невероятните $81 000 да стане най-сполучливият режисьорски дебют на 2009 и също да не се представи никак зле в бокс офиса – почти 3 милиона. Филмите на американеца се отличават с подчертана заинтересованост към красивите кадри и зашеметяващите пейзажи , съчетани с иновативно операторско майсторство и отличен монтаж. Това определено може да се види и в “Джейн Еър”:

Докато гледате филма, сами ще забележите как цялата картина претворява в цветове и похвати вътрешният свят на Джейн.

В това е същинската сила на “Джейн Еър” на Фукунага – цялата сила на киното е впрегната да ни покаже какво се случва в сърцето на една жена със злочеста съдба. Колко може да понесе и, въпреки всичко, още да обича. Защото това е много повече от една любовна история. Това е самият живот.

Крайна оценка:

8.7

Влади Неколов