Полунощ в Париж / Midnight in Paris (2011)

by Влади Неколов

Като да гледаш порно

Да кажеш, че в този филм Уди Алън прави любов с Париж , би било твърде изискано понятие за бруталния животински зекс, който ни се представя в “Midnight in Paris”. От безобидното и леко наивно 4-минутното интро с eye-candy пейзажи от френската столица, Алън стига до там – безцеремонно да погази всякакви физични закони само и само да ни удостои с красотата му, не увяхваща във времето. Но “Midnight in Paris” е всичко друго, но не и фантастика. Той е от странната порода на наистина добрите филми, които взимат по малко от всеки жанр, който им е нужен и го омесват здравата, за да получат желания резултат. Двама тази година успяха (Алън и Триер), третият се провали с гръм и трясък (Малик). Леката като перце приказка за Париж и неговите диаманти е най-лесносмилаемият от трите. Лошото е обаче, че понякога си позволява да е твърде повърхностен.

Обожавам начина, по който Уди Алън те изритва от реалността и те завлича в неговия личен, където всичко е възможно… и се случва. Така че, когато разбрах за “Midnight…”, реших, че няма да искам много от него. Исках просто един класически Алънов филм. Нищо повече. Сюжетът го предполага, актьорите го предполагат, трейлърът го предполагаше. И то така взе, че стана. Не търсете в “Midnight in Paris” нещо твърде специално. Всъщност, пригответе се за малко повече тривиалност от предполагаемото, за която главен виновник е *пффф* ром-ком-а в началото. Ако режисьорът случайно е имал за цел да пародира жанра на романтичната комедия с първите си 15 минути, или опитът му е останал прекалено завоалиран, или аз съм си изгубил нюха. Всъщност, тук точно е моментът, в който предполагам, че Париж е останала леко разочарована при вида на “инструмента” на Алън, защото сладникавата любовна история е толкова по американски, че ако не знаеш къде е сниман филмът, би си помислил, че това е треторазрядна комедийка, в която младите влюбени пиленца отиват на меден месец в Лас Вегас и се снимат за спомен пред умаленото копие на Айфеловата кула там. И точно това поамериканчаване на нещата взима от цялостното преживяване. Но, за радост, не трае твърде дълго.

Гил е холивудски сценарист, който се опитва да започне литературна кариера. Романът му обаче все още е на близо десет драфта от завършване и Гил усеща как изпада в “писателски запек”. Родителите на годеницата му имат работа в Париж и двамата с Инез заминават с тях. Гил е идвал и преди в красивия град и оттогава е безмерно влюбен в него. Докато се наслаждава на разходките си в дъжда,  останалите бързат по ангажиментите си, без ясно да покзват, че дори са забелязали смайващата красота на Париж. Веднъж, докато с Инез и родителите ѝ са на обяд, се засичат с Пол и Керъл – приятели от Америка, които по случайност също са в Париж по работа. Пол, “педантичен” и надут всезнайко, предлага да ги разведе из града, когато са свободни. Гил въобще “не му е фен”, но Инез приема с удоволствие и не му оставя избор. Една вечер, когато Пол и Керъл канят Гил и Инез на танци, той казва, че е уморен и е по-добре да си лягат, но Инез отива с тях. Дванадесетия час хваща Гил на път за хотела. Точно в полунощ, когато изглежда, че се е изгубил, едно старо пежо спира пред него и хората вътре го убеждават да се качи при тях. Странните му “спасители” го отвеждат в една още по-странна кръчма и преди още да се осъзнае, той си говори с Скот и Зелда Фицджерлд. И след пет минути, той разбира, че се е озовал 90 години назад във времето и си пие пиенето със Хемингуей. Но “фантазията” бързо приключва.

След като си тръгва от кръчмата, за да вземе ръкописа на романа си, които Хемингуей е обещал да даде на Гертруд Щайн (!!!), Гил се сеща, че е забравил да си уреди среща с Хемингуей, връща се и на същото място открива химическо чистене. На следващата вечер той води Инез със себе си на същото място, очаквайки пак да мине старинната кола и да ги вземе. Но нищо не се случва. Инез си тръгва ядосана точно преди да бие 12 часа, а в полунощ пак минава колата, само че в нея е самият Хемингуей. Той го води в дома на Щайн, където се среща с Пабло Пикасо и любовницата му Адриана. Мистериозното връщане назад във времето е сбъдната мечта за Гил, защото то го отвежда в най-прекрасните години според него – двайсетте на миналия век и среднощните му пътувания ще го променят до неузнаваемост.

В това се крие дълбоката романтичност на “Midnight in Paris”. Не в заучените целувки и  красивите думи, не в смайващите пейзажи и трепетите на сърцата. Истинската красота на филма са тези среднощни срещи и те са това, заради което си заслужава да го гледате. Да не говорим, пък, че героите  на едни от най-известните хора на изкуството по онова време (и завинаги) са изиграни почти перфектно.Кори Стол се справя изключително лесно с леката комична нотка, която Алън вкарва в Хемингуей (както и в повечето герои в повечето си филми), а Алисън Пил, която познаваме като барабанистката на Sex Bob-Omb (Scott Pilgrim vs. the World) е една от ужасно приятните изненади, заради които ти иде да нацелуваш кастинг директора. Пил вкарва толкова живот и пълнокръвност в образа на Зелда Фицджералд, че няма накъде повече. Невероятната Кати Бейтс също е задоволителна като Гертруд Щайн, без да оригиналничи прекалено, но и без да губи от образа си.

А сега – Оуен Уилсън. Очаквате разпокъсващ хейт, нали? И с право – никога не съм бил от почитателите му, а с романтичните си комедийки направо дразнеше. Да не говорим , че докато гледах последното лайно, в което участваше (Hall Pass) нещо в мен се пречупи и бях shure as hell, че никога повече няма да мога да го приема като сериозен актьор. И Уди взе, че се опита да изпита това веднага като му връчи главната роля. Познайте каква ми беше реакцията като разбрах, че е избрал точно него (определено не ми идеше да целувам кастинг директора…). Но – изненада! – не е чак толкова зле. Или поне, определено не е толкова зле, колкото очаквах. Вкара достатъчен реализъм, за да повярвам на героя му, даже като че ли… малко му отиваше. Разбира се, винаги си го има тоя горчив вкус в устата като започнеш да броиш в колко помии ти се е налагало да го гледаш, но пък в някой редки моменти, ако забравиш за момент лошите спомени, Уилсън очарователно изиграва ролята на леко глуповат писател, който дори не знае какво иска от себе си, но знае едно – че обича Париж.

Едно нещо ако не признаем обаче на филма, би било изключителна несправедливост. “Midnight in Paris” има изключително приказна атмосфера. Атмосфера, в която се потапяш и забравяш за всичко. Атмосфера, за която по равни части кредит трябва да вземат невероятната музика на французина Stephane Wrembel, кинематографиста Darius Khondji и пръдъкшън дизайнера Anne Seibel, които, когато не се отвличат в руслото на твърде тривиалното, успяват да направят от Париж едно още по-магично място. Но, разбира се, най-голяма заслуга трябва да получи геният на Уди Алън, който, макар леките неточности, които допуска, успява да направи поредният си филм, от който просто не можеш да се откъснеш. Филм, в който магията среща ежедневието, красотата среща тривиалното, шареното среща сивото.

И мисля, че в крайна сметка, госпожа Париж ще остане доволна от любовната нощ.

Крайна оценка:

8/10

Влади Неколов