Кешбол / Moneyball (2011)

by Влади Неколов

~

Арън Соркин за сценарист и Скот Рудин за продуцент – дриймтийм за съвременната “формула за успех” в киното, ако мога да се изразя в контекст. Защото “Moneyball” иска да е успешен и прави всичко възможно по въпроса. И успява, донякъде. Публиката ще го хареса, заради сантименталната обремененост, която неотменно и изначално носи един добър филм за спорт, критиката ще го хареса заради железният сценарий, умело лавиращ между “опасните моменти” в историята на Стан Шервин и майсторското използване на предимствата на киното за оформяне на подходяща атмосфера. Соркин и колегата му Стивън Зилиан успяват да се преборят с една, според много хора, ужасно трудна за екранизация история, смилат я и я изплюват като един премерен, обран и прилично задоволителен фийчър… И какво от това? “Moneyball” все пак, не успява да се докаже по онзи дълбок начин, защото предимно играе на сигурно. Никой не е очаквал от сценариста на “The Social Network”лош филм, но дали очаквах повече? Определено!

“Moneyball”разказва история, чиито таглайн гласи “The art of winning an unfair game” – история за аутсайдери с малки бюджети и много воля за успех, и големи гиганти, които мислят, че парите решават всичко. Иронията тук е, че филмът го играе точно по начина на ‘New York Yankees’ – кара в коловоза без да предприема каквито и да е рискове и очаква, че формулата отново ще проработи. Въобще не се залъгвайте от лекото арт влечение в монтажа – нищо повече от най-обикновено накъсване на сцените с цел по-документална атмосфера. Наратива е стегнат и занимателен и въобще забравете за думата скука, но не очаквайте и кой знае какви запомнящи се преживявания. Изумително е колко “обикновен” е този филм. Лош – не, но Холивуд винаги е залагал на това – занимателна история и няколко драматични моменти на точното място (един – разбира се, на самия край), за да предизвикат носталгия след светването на лампите, та дано се върнат да го изгледат още веднъж. Класическо е различно от клиширано – тук почти не се откриват предъвканите до болезненост теми, които бликат в 90% от подобните му продукции, но това не го прави по-различен… по-добър – може би, но не и по-различен.

Но нека си поговорим за Бенет Милър. Само споменаването на това име довява отдавнашни чувства на нескрита еуфория, които ми донесе шедьовърът му “Capote” – един от най-добрите филми на отминалото десетилетие, донесъл ни неоспоримо най-добрата игра на един от великите актьори на нашето време (и голям личен любимец) Филип Сиймур Хофман. Вземете в предвид и, че това беше режисьорският му дебют (ако не броим също уникалната документалка “One Day in September” от ‘99-а). Е, минаха цели шест години от “Capote”, а не бяхме виждали нищо ново от Милър, което говори, че режисьорската му кариера явно повече ще прилича на тази на Терънс Малик от колкото на “обикновения” холивудски филммейкър. Следващият му филм (“Foxcatcher”) е насрочен за 2013, но поне вече е в пре-продукция и дори са известни актьорите в главни роли в каста, тъй че само се надяваме по-краткия времеви буфер да не е в ущърб на качеството. А стане ли въпрос за темата на настоящето ревю – Милър (заедно с Пит и Хофман, за които ще стане дума след малко) е най-доброто нещо, което е могло да се случи на филм като Moneyball – майсторската му режисура, чиито безмерни граници зърнахме в “Capote” тук се е развихрила благодарение на мащаба на самата продукция. Подходът му към филма се отличава с класна обраност, отлична кинематография и изненадващо добро “изсмукване” на игра от Брат Пит и поддържащия каст.

А играта наистина е изненадваща. Брат Пит, който, за добро, отдавна изостави имиджа на “холивудския съблазнител” за сметка на качествената работа и добрият подбор на филми, тук е блестящ. Не мога да си представя, че друг актьор ще изпълни ролята на Били Бийн по-добре с неговата тиха налудничавост и класически “непокорен” гений. Филип Сиймур Хофман, който, за моя радост, Милър отново е кастнал в свой филм, също прави майсторско изпълнение, но те в кариерата му са толкова много, че като че ли се губи на общия фон. Джона Хил май е най-голямата изненада, но не по критерий качество, а избор за каст – идиотчето прави нещо като игра тук в ролята на брилянтния статистик и основен идеолог зад идеята Оукланд атлетикс да възприемат Кешбол теорията.  Поддържащите също се справят повече от приятно, като най-голямо впечатление правят скаутите на Оукланд.

Историята е базирана на книгата от 2003, която пък е по реалните събития, сполетявали Американската бейзболна лига с навлизането на нова философия за оценяване и подбор на играчи, наречена Moneyball. Иронията в наименованието предполага, че основната идея зад тази изцяло статистическа теория е съставянето на печеливш отбор с малко пари, който успешно да се противопоставя на гигантите (New York Yankees, Boston Red Sox и т.н.), чиито бюджети варират около стоте милиона. Сложната статистика, благодарение на която по-успешно се анализират играчите, успява да изведе на преден план хора, които останалите отбори подценяват благодарение на твърде субективни фактори и точно тук е златната мина, която Оукланд атлетикс и Били Бийн удрят. Следват върхове и спадове, слава и забвение… и една красива песен.

Стан Шервин се справя изненадващо добре с адаптирането на историята, но само дотук… главната дума имат сценаристите Арън Соркин (The Social Network) и Стивън Зейлиън (Schindler’s List, American Gangster). Как да не кажеш “уау” като им погледнеш филмографията на тези двамата, нали? Но нека, за сравнение да вземем никому неизвестният Дан Футърман – чували ли сте за него? Малко вероятно. Той всъщност е съученик на Милър и двамата заедно решават да се впуснат в приключението да направят филм за един от най-добрите писатели на Америка. Огромното проучване, брилянтното кастване,  емоционалният, но рядко класен сценарий и още и още… правят от “Capote” това, което е – филм с душа и идентичност. Това е базата, от която всеки трябва да тръгне и това е главният пропуск на “Moneyball”.

Изчитайки горният текст, може би сте останали с усещането, че мнението ми за филма е отрицателно. Всъщност обаче, не е така. Не исках ревюто да поема в тази посока, но просто така се получи –  може би очаквах нещо по-запомнящо се от Бенет Милър и тази горчива нотка е надделяла в съзнанието ми, но въпреки всичко ще ви окуража да гледате “Мoneyball” защото си струва. По всички параметри, това е един от филмите на годината, защото успява да достави удоволствие по възможно най-умния начин. Удоволствие, за което няма да си спомняте на другия ден и вероятно няма да погледнете филма повече, но за тези 133 минути бъдете спокойни, защото сте в ръцете на майстори, които знаят как да направят добър филм.

Крайна оценка:

8/10

Влади Неколов