Най-любимата ми камерна музика

by Влади Неколов

Заглавието звучи недодялано, знам, обаче не можах да се сетя за нещо по-добро като се има в предвид, че оригинално замислена, тази класация звучеше „най-изтърканите от мен неща“… С бай ви Ностро отново решихме благоприлично да ви натрапим вкусовете си като този път положението ще е малко по-различно: първо – защото смятам да се придържам към колкото се може по-малки представяния на отделните произведения, второ – защото няма да подреждам класацията по „любимост“ което ми се струва крайно безсмислено в случая и трето – защото този път с Ностро сме се разбрали да си „поделим“ темата – той да се захване с оркестровата част, а аз да се концентрирам върху по-камерната музика.

В същността си това не е класация – просто десет от произведенията за соло или малки ансамбли, които обожавам и които се надявам на вас да ви харесат. Също, напълно нормално е повечето от тях да сте ги чували, тъй като не смятам вкуса си за твърде особен. Също трябва да кажа, че няма да повтарям музика от другите класации, специално „Дъ бест ъф Classical Music”, тъй като темите доста се препокриват и тук ще обърна внимание на неща, които не можах да побера в останалите.

Mendelssohn – Piano Trio No. 1

Менделсон – само като му чуеш името и ти става едно такова сладникаво в устата, нали? Разбира се, имам го в предвид в напълно положителен смисъл – Менделсон е написал едни от най-‚сладките‘ произведения – пълни с красива, проста, ефектна лирика. Изключителния му природен талант, епохата, в която е живял (ранен Романтизъм – не твърде далеч от Моцарт) и консервативният му вкус допринасят за основното звучене на повечето му работи – той никога не залита в приключенски изследвания на неизвестното (като Лист, Вагнер и други негови съвременници) – винаги е здраво стъпил на земята, експлоатирайки класически похвати и правейки музиката си „красива“ в най-консервативния смисъл на думата. Първото му пиано трио (от общо две) е една от работите му, в които това се показва най-ярко. Просто слушайте – като се почне от прекрасната отваряща мелодия, за която се грижи толкова мило през цялата първа част – обгражда я с изчистен съпровод, подпомага я хармонически по всякакъв начин, а в началото на рекапитулацията (някъде към 5-тата минута), когато тя се завръща в челото, я поставя под неземна котрамелодия в цигулката, което всъщност е един от най-гениалните пасажи в цялата му кариера. И не, определено не е бил дрогиран, докато го е писал, Ностро. :p

Beethoven – String Quartet No. 16

Я по-добре да ви разкажа една история. Отдавна, в една мрачна нощ, се почукало на вратата на Бетовен. Той станал, отворил и насреща му стоял стар познат, който му дължал пари. Човекът обаче явно бил малко стиснат и преди да върне парите решил да си опита късмета и попитал „Трябва ли?” позовавайки се на евентуалната щедрост на композитора. Бетовен само се усмихнал, промълвил „Трябва.” (или написал, като се има в предвид глухотата му). И си взел кесийката. После седнал на пианото и се замислил върху станалото – позовавайки се на мотивът за съдбата, толкова често появяващ се в творчеството му (девизът му гласи „Съдбата чука на вратата“) той вплел в последната част на този последен свой квартет (който се явява и последната му завършена работа) въпросът „Трябва ли?“ към съдбата. Трябва да е ясно, че Бетовен знаел, че това ще му е последният квартет – здравето му било изключително разклатено и не смятал, че му остава много. Трите бавни акорда, които толкова често се чуват в начало на 4-тата част (та-та-та, та-та-та, та-та-та) представляват точно този въпрос „Muß es sein?” (трябва ли [да умра, да съм глух, да не съм разбран, да съм нещастен]?). А отговорът “Es muß sein!” (да, трябва) е под формата на бързата и фриволна част, която следва и от която си вадим сметка, че Бетовен е бил или мазохист, или непоправим оптимист.😀

Grieg – Lyric Pieces (Op.12)

Тук вече ще проговори пианистът в мен, защото тези малки диамантчета на Григ за соло пиано, наречени „Lyric Pieces” са се превърнали в настолна литература за всеки, занимавал се някога с този инструмент. Твърди се, че този тип миниатюри са му идвали отвътре и определено си личи – личи си лекотата, увереността, размаха и чудовищното въображение, с които ги е писал. А той е написал много – общият им брой е 66 и обикновено варират от 30 секунди до 2-3 минутки. Тук включвам целия Оп. 12 – първата му серия от 8 миниатюри, защото би било непрактично да избирам само едно или пък цялото, въпреки че силно ви съветвам да си изтеглите пълния комплект. Напълно невероятни са. Шарени, на моменти дори по детски, понякога пълни с екстаз, друг път широки и спокойни, дори има и трагични. Еманация на представата ни за Романтично пиано.

Bach – The Well-Tempered Clavier (WTC)

Комплект от кратка прелюдия и фуга във всяка от 24-те възможни тоналности. На два пъти. Общо 48 кратки произведения за соло клавиши (обикновено се изпълняват на пиано, но Бах ги е написал за клавесин по простата причина, че пианото тогава все още не било широко застъпено). Това е ‚Добре темперирано пиано‘ in a nutshell. Само че, разбира се, това кратко обяснение по никакъв начин не джъстифайва невероятното постижение, което този сет всъщност е. Даже нямам представа какво повече да кажа – WTC е безподобен. Това е работа, която можеш да слушаш цял живот и пак няма да си се наслушал. Не, нямам думи, продължаваме нататък.

Haydn – String Quartets Op. 20

Тук малко ще разваля правилото, което сам си поставих – а именно, да не включвам произведения, за които вече съм говорил. Тук вече стана въпрос за Оп. 20 на Хайдн и специално Квартет №1, обаче все имам чувството, че не обърнах достатъчно внимание на останалите от серията , формиращи едно от най-монументалните постижения на Класицизма. Качествата им, отчасти, са същите, които описах и за №1, но все пак всяка минута от тях е твърде оригинална, твърде свежа и креативна, за да се пропусне.

Frank – Sonatain A

Ако някой случайно си е запланувал среща с Триер, може да му предаде специални поздрави от мен. Кажете му, че са от Влади, той ще се сети. :p А причината е “Gesamt” – състезание , инициирано от него, в който трябва да заснемеш късометражка, вдъхновена от определени от него произведения на изкуството. Е, в частта ‚музика‘ е избрана прословутата Соната на органиста и композитор от късния Романтизъм Сезар Франк, който е нещо като френския Бородин – известните му произведения се броят на пръсти, но пък са все някакви епохални. В случая горното произведение аз го смятам за най-великата соната за цигулка с акомпанимент, писана някога и надали бъркам много. Та с това Триер показа, че има съветници с добър вкус, а и ми напомни за нея – последните дни тя е горе-долу всичко, което слушам.

Shostakovich – 24 Preludes and Fugues

Искам да ида в Лайпциг пък. Вижте какво стана с Шостакович – отиде там, застана до гроба на Бах, вдъхнови се от него и взе, че написа едно от най-великите пантонални произведения на всички времена. Инспирирано точно то WTC и копиращо структурата му – комплект от прелюдия и фуга във всяка от възможните(!) 24 тоналности. Готино е да ги слушаш едно след друго и да намираш разликите – запленяващо е колко много се е променил през годините дори един „костелив“ и теоритичен жанр като фугата.

Chopin –Polonaises

Помня, че имаше мнения, че не съм включил достатъчно романтици като Григ, Шопен и Рахманинов в класацията си за „най-добрата“ музика на всички времена. Ами то така си и беше, може да се каже, че не съм от най-големите почитатели на „екстремния“ романтизъм, но определено нямам проблеми с него, каквито бяха на лице при Глен Гулд например. Смятам мазурките на Шопен за едно от великите постижения на класическата музика като цяло, същото може да се каже и за полонезетата му, някои от които са обаче плачевно популярни. Красива, класически шопенска музика, която на която съм строшил не едни слушалки.

Shostakovich – String Quartet No. 8

Мразя да се разправям с ХХ век. Все още ни е твърде близък, за да можем с обективен поглед да погледнем към хаоса, който беше в музикално отношение. Пък и сякаш е лесно да вадиш някаква логика от тази музикална манджа с грозде, ами трябва да имаш в предвид и политическата обстановка, и положението в изкуството като цяло, за да смяташ, че имаш някаква трезва оценка на нещата. Няма как да не отчетеш Студената война когато виждаш изключителното положение на съветски композитори, много от които репресирани от режима и съвсем буквално „каращи“ се на властта чрез музиката си. Класически пример е Шостакович. Човекът, който даде на съветска Русия музикалният ѝ облик, също така никога не е имал особено лесни взаимоотношения със статуквото. Изключително тежкото му положение го кара сериозно да се замисли за самоубийство и композира този струнен квартет – №8 – като своеобразна своя епитафия. Резултатът е страстна музика, под която трепериш, свил се на кълбо в тъмното и с очи, готови да заплачат.

Scarlatti – Sonata K. 491

Знаете ли как си представям старините си? Побелял и с плетен пуловер, седнал на клавесина и свирещ сонати на Скарлати. Ако има музика, която точно определя вижданията ми за това изкуство, да преизпълва всеки мой критерий за качество, и въобще да ме описва с ноти, то това е тя.

Баси, пак не ми се получи с краткостта…:/