Skyfall (2012)

by Влади Неколов

gggf

Double (oh) standards…

      …and well-tempered expectations

Resurrection. Нов Бонд. За пореден път. 23^-и. ОО7.

Какво искахме от подобен филм? Очакванията играят толкова ключова роля в крайната оценка, че е невъзможно да бъдат надценени. Какво очакваш от новия Бонд? Нещо ново? Нещо истински, изначално, фундаментално ново? Разбира се, че не! Защото не си толкова глупав, за да си мислиш, че това е възможно и не си толкова умен, за да си мислиш, че в това има нещо сбъркано.

Погледнато така, Skyfall доставя. Доволно много! Филмът бълва audiovisual bites благодарение на чудовищния дует Нюман-Дийкинс, екшънът е достатъчно клиширан, за да те хване веднага, но и достатъчно нов, за да не те загуби след 2 секунди, плотът се развива гладко и уверено, а Джуди Денч властва монополно и повишава качеството на продукта с една класа. Хавиер присъства, а това е достатъчно, a Крейг е приятно обран и убедителен. Драмата и политическата игра са застъпени по-сериозно под фона на минорния брас на Томас Нюман, което прибавя интересна перспектива. Рецитират се стихове на Тенисън (макар въпросната сцена да е една от най-слабите). Въобще, странни неща се случват. And thank god! Защото, определено, това е един различен Бонд. Може би най-добре направеният Бонд.

И все пак си остава нищо повече от Бонд.

А трябва ли да бъде нещо друго? Защо да искаме нещо друго? Заслужава ли човек, който безспорно е изцедил пълния потенциал, и е цедил с всички сили, да не си получи 10-ката? Или поне 8-ца? Все пак всички знаем, че ако някой ти даде 150 000 000 и ти каже да направиш блокбъстър, няма да те остави да си пробваш артистичните концепции, да експериментираш, да се правиш на големия артист и да се окажеш с бокс-офис от 20 милиона. Тук е разковничето – никой няма да ти позволи да си вееш байрака над 150 милиона. Затова киното е различно и затова то изисква да погледнем към него по различен начин. Има място за оригиналност, но тя трябва да е добре прикрита, умерена и определено – да не е преобладаваща. Мендес го е направил както трябва. Защото на няколко пъти взима интересни завои (единият бидейки началните надписи) – нищо too disturbing, разбира се, но достатъчно, за да покаже че това не е просто Бонд. Или да ни залъже за малко…

Там където Skyfall е безкомпромисен обаче, е техническата част. Напълно очаквано разбира се, и все пак… – това май вярно ще се окаже най-добре заснетият филм на годината, ако The Hobbit не хвърли някоя визуална бомба за всеобщо учудване. Каквато и снимка да постна, бъдете сигурни, че преживяването на 15-инчовия ви монитор не е и йокто- от това, което ще ви се случи в киното. Следователно, изисква се да намерите такова с качествен екран и добро озвучение. Защото дори брасът на Нюман да не е нещо невиждано, нечувано и неизпробвано, той все пак е на светлинни години от това, което ни залива в жанра ежеминутно. То е музика, писана с акъл.

Ако се опитаме да сложим етикет на легендарния композитор, то той вероятно би бил tunesmith. С какво е известен Томас Нюман? С епичните си теми? С дълбоко романтичната си музика? С дълбоко неромантичната си музика? С умелото овладяване на напрежението aka екшъна? С експериментирането и заигравките с атоналността? Ми не. И да. От всичко по малко. Централното при него е, че той е достатъчно гениален и достатъчно лицемерен, за да не попада в нито една от тези категории, а да използва всяка от тях когато е необходимо и в точната доза. Така се раждат скоровe като Meet Joe Black, WALL·E, American Beauty, Road to Perdition, безобразно монументалната тема на Six Feet Under… и именно Skyfall, които са толкова диаметрално противоположни и като стил, и като начин на изпълнение, че се чудиш как може да са излезли от ръката на един и същи човек. Той просто разбира занаята – разбира как точно да подбере палитрата си от средства и какъв ефект желае тя да създаде – обикновено успява. Тук, също. Но разбира се, не може дори да се помисли, че това е изключителен скор, че доставя нещо ново и че има силата да работи и като самостоятелно преживяване. Извадена от контекста на случващото се на екрана, музиката пропада в пропастта на faux-романтизма си, евтините източни мотиви, дразнещо набиващата се бас линия (която във филма работи, защото е пипната с вкус и мярка и не се натрапва, стига да не ѝ обръщаш особено внимание). Единственото нещо, което има силата да изненада и то мнооого леко, е интересната заигравка с хроматизма. Не че не сме свикнали да ни заливат с прогресии всеки път, когато съспенсът трябва да се подсили – това е общоприетият и следователно – чудовищно клиширан начин да кажеш, че нещо голямо ще се случи скоро. Тук също ги имаме. В количества! Но интересното е, че Нюман си е позволил хроматична музика не само в прогресии, а и доста по-хаотично – тук-там се мерне някой атонален мотив, тук-там – някой дисонансен акорд. Може би това е начина му да ни каже, че не гледаме просто поредния Бонд. Другата силна страна на музиката е дяволски добрата оркестрация, която, в комбинация с интересната електроника, доставят една красива шарения от звуци и шумове и това донякъде компенсира прекомерната експлоатация на брас секцията. За разлика от Сивлър обаче, аз имам няколко забележки по саунд-миксинга и дирижирането на оркестъра – имаше моменти, в които, за да се засили въздействието на водещата линия, хармоничната поддръжка и останалите гласове бяха прекомерно заглушени, което оставя неприятно чувство на празнота в центъра на хармонията – вакуум, който изсмуква от крайното преживяване. Да кажем в The Bloody Shot, където след 1:20 перкусията и браса могат да ти причинят трайни слухови повреди, струнните са толкова изкуствено заглушени, че дразнят.

Всичкото това майсторство правят задачата на Сам Мендес далеч по-лека. Когато смайващата атмосфера на Дийкинс и въздействащата музика на Нюман са на твоя страна, всичко е възможно. А и когато триумвирата Първис-Уейд-Лоугън ти достави изпипана и стилна история, в която всяко зъбно колелце от плота е добре смазано и работи, ти трябва още много малко. Трябва ти самия Мендес и това, което той знае за киното. Нищо чудно, че той е професионално омъжен за Нюман – двамата са от една порода. Мятат се през жанровете, изникват на нови хоризонти и като че само качеството е техен постоянен спътник. Камерни драми като Revolutionary Road, Оскарови любимци като American Beauty, сега дойде време и за касов екшън – какво да очакваме после – фентъзи? Нищо чудно!

Това им е хубавото на подобни filmmakers – каквото направят, го правят както трябва. А че има глад за екшъни, направени както трябва, няма смисъл да спорим. Не и когато сме на път да преживеем Fast and Furious 6, а The Expendables 2 се радва на монументалният рейтинг от 7.2 в IMDb и 270 000 000 в бокс офиса, които са явни показатели, че нещо не е наред. Затова не бива да сме твърде строги към Skyfall, защото въпреки, че не доставя нищо ново, нищо, което да те остави без думи и по същността си е поредният екшън, то все пак е екшън, направен както трябва.

So, in the realm of mindless blockbusters, the new Bond gets an A+.

But in the realm of objective quality, well, not-so-much.

6/10