CIIINEMA

…and muuusic, and boooks and sooo much more…

The Fellowship of the Ring – Part 1

Ash nazg durbatulûk, ash nazg gimbatul,


One Ring To Rune Them All / / One Ring to Rule Them All


Prelude. Всички помним онези първи минути от Задругата, когато най-накрая стана ясно какво всъщност ни очаква. Обществена тайна е, че първата версия на прелюдията е била доста по-кратка и Шор е написал специална музика за нея, която е рилийсната в официалния саундтрак като The Prophecy [q]. Накрая обаче, става ясно, че филмът ще има нужда от доста по-обширен увод и Хауърдчо решава, че вместо да мисли нова музика, най-добре да нахвърля де-що теми и мотиви има във филма и да ги скрои в една 7-минутна композиция, наречена Prologue – One Ring to Rule Them All. Което беше правилното решение, защото точно тази част от филма предлага прекрасно пространство да дефинираш някои от темите си, докато на екрана тече сбитата история на The One Ring.

Първите няколко секунди музика, които чуваме, са струнни, разложени в октави, от ниското чело до високата цигулка – похват, предоставящ добра основа за мелодична линия над него. Може би най-известният класически пример ще да е от Първата симфония на Малер [q]. Над струнните Шор изтърсва първата си тема и тя е не коя да е, а Елфите от Лориен – помните Галадриел – сцената с огледалото, където тя е поставена на изпитание и едва се удържа да не задигне пръстена на Фродо. Нейн е гласа във voiceover сцената („The world is changed. I feel it in the water. I feel it in the earth…“) и с това вероятно се цели да покаже, че ерата на елфите отминава, че предстои промяна, драматичната завръзка /между другото, повествователната рамка с това „The world is changed…“ – появяването му в началото на FOTR и след това отново в средата на TTТ – е брилянтно замислена/. Друга линия, която трябва да обсъдим относно ЛориенL e хармонията. Тези струнни в началото, ако сте забелязали, за разложени на октави. По тази линия Шор използва интересна концепция – тази на хармоничния драматизъм. Като цяло тя може да се опише така: колкото по-широка е хармонията, толкова по-чист, по-добър, по-положителен е субекта/обекта/сцената, за който става въпрос. Под широка, имам в предвид стремяща се към октавата и разчитаща главно или на октава или на квинта – двата най-благозвучни интервала.

Друг отличителен знак е, че тази музика е най-често бавна и почти изключително разчита на високия регистър – женски/детски хор, високи инструменти като цигулката и обоя. Всъщност е научен факт, че хората предпочитат звука на (и се чувстват по-комфортно когато слушат) високи инструменти – научили сме се да свързваме по-високите честоти с хубави неща – плачът на новороденото, песента на птиците, подобен род лигавщини… Прекрасен пример е The Passing of the Elves [q] – женски, акапелен хор, като всеки от гласовете се движи почти изцяло в паралелни квинти или точно четири тона един над друг (без да броим мелодичните завъртулки тук и там, както и оказионните октави, които са там със същата цел), създавайки усещането за ефирност, безплътност, чистота, нещо отвъд този свят. В 0:43 настъпва един „лош“ бас в постоянен нисък тон, който сякаш ги гони, кара ги да си тръгнат, заплашва ги; тях – чистите, безгрешните, безметежните, но някак странно уязвимите.

Прочети нататък…

LOTR Recordings: Някои уточнения


Our journey begins here [q]. In the realm of peace and serenity. In the great valleys of the Shire. In the green fields and the blue rivers. In the small houses. With the little hobbits and their story. For they will soon change the fortunes of all Middle-earth.

Но нека първо изведа няколко пояснения, върху които ще построя анализа на саундтрака:

  •          LOTR не е обикновен саундтрак и следователно изисква необикновено ревю. Въпреки че във всеки аспект той се отличава с изключителни качества, това, което го прави истински уникален, е начинът, по който Шор си служи с т. нар. лайтмотиви. За да разберем начина, по който тази музика въздейства, опасявам се е нужно да се заровим дълбоко из тях и точно това смятам да направя. След малко ще се занимаем по-подробно със същността на лайтмотивите, но основното определение е: кратка музикална фраза, която свързваме с определен обект/субект от плота – герой, място, настроение, време, събитие. В трите LOTR скора, Хауърд Шор дефинира и използва над 90 лайтмотива (като, разбира се, няма да обърнем специално внимание на всички). Когато срещнем някой от тях ще го дефинираме с пълното му име (пр. The History of the Ring Leitmotif), но по-нататък, с цел да съкратя текста, ще използвам кратко название, последвано от буквата ‚ L ‘ (пример RingL). Ако трябва да го чуете ще постна името като линк към самият трак, последвано от времето, от което започва лайтмотива (пр. RingL/0:40).
  •           Когато се споменава отделен трак, линк към него ще бъде поставен под [q] (както в началото). Много рядко ще ембедвам отделни тракове в поста, по очевидни причини.
  •     Тук е редно също да уточня кое точно ревюирам – официалният саундтрак, the complete recordings или като цяло музиката във филма. Последното най-вероятно би бил най-точният отговор, но когато използвам заглавия на траковe, то знайте (освен ако не е специално оказано друго), че те са от сетовете The Complete Recordings, които можете да изтеглите тук.

Прочети нататък…

The Lord of the Rings Recordings

Or how Howard Shore did what he did. History.


Мина се доста време. Преди 10 години, горе-долу по това време на годината, нещо странно се случи. Един композитор, затънал в средняшки трилъри и глуми хоръри; неизвестен; чийто най-голям успех бе The Fly на Кроненбърг, произведе това странно нещо…

Много хора не повярваха на ушите си, когато Питър Джаксън, онова куку, ходещо босо по новозеландските планини, пръкна новината, че точно Хауърд Шор ще бъде отговорен за музиката на Средната земя. Сега като се връщаме назад, не можем да не се зачудим как този човек успя да вземе толкова критично правилни решения – решения, които някой прокламираха като пагубни и самоубийствени, а то какво стана! Наред с всичко останало, Шор достави нещо невиждано. 12 часа музика, изтъкана с перли, изваяна от мрамор. Оперетен блясък, чудовищна мощ, крещяща евокативност, хроматични взривове… цветни мелодии, индустриални ритми, тънка оркестрация, фин аранжимент, смайващо дирижиране и най-накрая блестящо сплетена мрежа от лайтмотиви, която направи LOTR това, което е – кинематографичен шедьовър.

Трите филма минаха като ураган, после всичко си продължи по старому… само че PJ се сети, че Толкин не е писал само една книга в живота си и се обърна към другата му епика – The Hobbit. Или по-точно The Hobbit се обърна към него, защото нито правата са негови, нито ще му стигнат паричките сам да го направи. Последваха няколко години разправии, достойни за средняшка драма и накрая единственото нещо, което беше променено, беше присъствието на Гийермо дел Торо. После започнаха разправиите около дел Торо – какво да прави – да е режисьор, сценарист, актьор, композитор, та, ако даде господ, всичко наведнъж! Само че хората забравят – чуваха се възгласи – че PJ веднъж вече е излизал срещу масовите нагласи и е побеждавал. Кой друг, ако не той, заслужава да сложи ръце върху творбата на Толкин?

…А там някъде в ъгъла си седеше един благ дядка и си драскаше някакви нотички по тетрадката. Кой може да каже дали тези нотички няма отново да преобърнат света на филмовата музика? Аз не се наемам. Но, при всë, нямаме право да го пренебрегваме. На 11 декември излиза саундтракът към The Hobbit: An Unexpected Journey, a докато пиша тези думи, във ушите ми звучи леката, гостоприемна и сладка тема на The Shire, после, докато се въздигат меките валдхорни в срамежливи фанфари, се сещам, че можем и трябва да очакваме всичко от този човек. Затова реших, че ще е хубаво да се потопим в сладка носталгия по тези 12 часа музика и да си направим изводите. Дойде им времето на ревютата на трите LOTR саундтрака, които планирам от толкова отдавна.

Очаквайте първа част: The Fellowship of the Ring. Препоръчвам много търпение, защото се оказа доста сериозен текст, някакъв вид light beverage, добри колони и як DSP plug-in към плейъра. Otherwise, you shall not pass. А докато свършим, вече ще е дошло време да видим дали и този път мистър Шор няма да стори нещо, което да запомним задълго.

Часът на чудовището – Патрик Нес


12:07

Чудовище. Че даже две!

Ама истински – real-to-goodness, proper monsters.

И истории. Три. Че и повече.

Хм…

Истории

всякакви –

страшни

твърде страшни

объркани

диви

малки

големи

мрачни

за големи,

твърди;

измислени

обичайни

и истински

непоносими

             зловещи

з

з

з

з

з

зззззловещи

!

И едно дете,

което трябва да ги преживее –

Конър О’Мали.

Без избор?


Странна книга. Детска, а сякаш не точно… Патрик Нес напоследък много настървено защитава тезата, че тийнейджърите не трябва по дифолт да се изолират от живота и да им се предлагат контролирани, захаросани, омекотени версии на реалността, само защото са деца. А се чуват оплаквания, че детските книги били станали много страшни. Адвокатстват се и тези, че трябва да се въведе рейтингова age-restriction система по подобие на филмовият ѝ еквивалент – кретенизма на MPAA. Опасен нонсенс, който може да се превърне в реалност. Но това е тема на друг пост, който може и да се случи някога. Сега въпросът е, че на фона на тези „християнски“ псевдо ценности (не съм сигурен защо сложих кавичките), Патрик Нес блести ярко с неговия невъздържан, мрачен и дълбок език. И на фона на този невъздържан, мрачен и дълбок език, се разкрива една красиво детска история. Невинна и страшна. Страшно невинна. И детска… всъщност, може би уплаших таргет аудиторията с тази експресионистична мерена реч в началото… изобщо не си помисляйте, че книгата е трудна за четене – ще ви трябват най-много 4-5 часа, за да минете през 215-те ѝ страници, илюстрирани прекрасно от Джим Кей.


Чудовище посещава малкият Конър О’Мали. Едно огромно, страшно, тъмно чудовище, което всички си мислят за просто тисово дърво (което донякъде си е просто тисово дърво) всяка вечер в 12:07. Но това не е чудовището, което Конър е очаквал. И въпреки огромният си ръст и силните си ръце, въпреки че, обективно погледнато, това си е страшно чудовище по всички параметри, Конър не е уплашен. He’d seen worse.

Much worse.

Онова от кошмарът му.

Не просто кошмар. Кошмарът! Този, който сънува всяка нощ и от който се събужда със сълзи на очи и плувнал в пот. Онзи с писъците и тъмнината и другото чудовище и him letting go.

Но това чудовище има да му казва нещо…

Три истории.

А под тези три истории се разстила многопластова драма, която избива на най-неочаквани моменти. Допуснати сме до най-дълбоките дебри на вътрешният свят на Конър – там, където се крие най-големият му страх и най-страшната му вина.

А чудовището е тук, за да му помогне…?

На него?

И всичко това на фона на едно комично обикновено ежедневие с low fantasy привкус. Ултимативно, романът се чувства като YA, само че направено както трябва. Просто, но завладяващо. Леко и ефирно, но не за сметка на историята.

История, натъпкана с толкова много шок и тъга, и мъка. История за един истински тийнейджър с истински проблеми, живеещ в реалността. И нищо не е спестено, нищо не е премълчано. Точно както в живота. В това се крие истинската стойност на A Monster Calls – в свят, в който смятаме, че ще заличим мъката като я отречем и ще подготвим децата за нея като я смекчим, Нес има смелостта да каже истината. Защото само тя има значение.

Красив роман.


Stories are wild creatures, said the monster. Stories chase and bite and hunt.


Skyfall (2012)

gggf

Double (oh) standards…

      …and well-tempered expectations

Resurrection. Нов Бонд. За пореден път. 23. ОО7.

Какво искахме от подобен филм? Очакванията играят толкова ключова роля в крайната оценка, че е невъзможно да бъдат надценени. Какво очакваш от новия Бонд? Нещо ново? Нещо истински, изначално, фундаментално ново? Разбира се, че не! Защото не си толкова глупав, за да си мислиш, че това е възможно и не си толкова умен, за да си мислиш, че в това има нещо сбъркано.

Погледнато така, Skyfall доставя. Доволно много! Филмът бълва audiovisual bites благодарение на чудовищния дует Нюман-Дийкинс, екшънът е достатъчно клиширан, за да те хване веднага, но и достатъчно нов, за да не те загуби след 2 секунди, плотът се развива гладко и уверено, а Джуди Денч властва монополно и повишава качеството на продукта с една класа. Хавиер присъства, а това е достатъчно, a Крейг е приятно обран и убедителен. Драмата и политическата игра са застъпени по-сериозно под фона на минорния брас на Томас Нюман, което прибавя интересна перспектива. Рецитират се стихове на Тенисън (макар въпросната сцена да е една от най-слабите). Въобще, странни неща се случват. And thank god! Защото, определено, това е един различен Бонд. Може би най-добре направеният Бонд.

И все пак си остава нищо повече от Бонд.

Прочети нататък…

Най-любимата ми камерна музика

Заглавието звучи недодялано, знам, обаче не можах да се сетя за нещо по-добро като се има в предвид, че оригинално замислена, тази класация звучеше „най-изтърканите от мен неща“… С бай ви Ностро отново решихме благоприлично да ви натрапим вкусовете си като този път положението ще е малко по-различно: първо – защото смятам да се придържам към колкото се може по-малки представяния на отделните произведения, второ – защото няма да подреждам класацията по „любимост“ което ми се струва крайно безсмислено в случая и трето – защото този път с Ностро сме се разбрали да си „поделим“ темата – той да се захване с оркестровата част, а аз да се концентрирам върху по-камерната музика.

В същността си това не е класация – просто десет от произведенията за соло или малки ансамбли, които обожавам и които се надявам на вас да ви харесат. Също, напълно нормално е повечето от тях да сте ги чували, тъй като не смятам вкуса си за твърде особен. Също трябва да кажа, че няма да повтарям музика от другите класации, специално „Дъ бест ъф Classical Music”, тъй като темите доста се препокриват и тук ще обърна внимание на неща, които не можах да побера в останалите. Прочети нататък

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 29 other followers